— Мат! — извика той. — Това е Баал-замон! О Светлина, Мат, ти хвърляш зарове със самия Баал-замон!
Мат хвърли и заровете се завъртяха, и гледката изчезна, и тъмният кръг отново се превърна в планински върхове.
— Скокливец! — Перин бавно се извърна и се огледа във всички посоки. Дори погледна към небето — „Та той вече може да лети!“ — където се струпваха облаци, носещи дъжд, който земята далече под зъбера щеше да изпие още щом паднеше. — Скокливец!
А сред облаците се заформи мрак, дупка към някъде другаде. Егвийн, Нинив и Елейн стояха там и се взираха в една метална клетка с вдигната врата, придържана от тежка пружина. Вратата изщрака и се спусна зад тях. Жена с коса на много тънки плитки им се изсмя, и друга жена, цялата в бяло. Дупката в небето се затвори и останаха само облаци.
— Къде си, Скокливец? — извика той. — Трябваш ми! Скокливец!
И вълкът се появи, просветна на върха на зъбера, сякаш бе кацнал от по-високо.
„Опасно. Предупреден си, Млади бико. Много млад. Още много нов.“
— Трябва да разбера, Скокливец. Ти каза, че имало неща, които трябва да видя. Трябва да видя още, да узная още. — Поколеба се, сещайки се за Мат, за Егвийн, за Нинив и Елейн. — Странните неща, които виждам тук. Те истински ли са? — Посланието на Скокливец му се стори мудно, като че беше толкова просто, че вълкът не можеше да проумее необходимостта да го обясни, нито как. Най сетне, нещо макар, стигна до него.
„Което е истина, не е истина. Което не е истина, е истина. Плътта е сън, а сънищата имат плът.“
— Това нищо не ми казва, Скокливец. Не разбирам. — Вълкът го погледна така, сякаш му беше казал, че не разбира защо водата е мокра. — Ти каза, че трябва да видя нещо и ми показа Баал-замон и Ланфеар.
„Сърцезъбия. Лунната ловджийка.“
— Защо ми ги показа, Скокливец? Защо трябваше да ги видя? „Иде Последният лов.“ Тъга изпълни посланието, и чувство за неизбежност. „Каквото ще бъде, трябва да бъде.“
— Не разбирам! Последният лов? Какъв Последен лов? Скокливец. Сивите дойдоха снощи да ме убият.
„Немъртвите са дошли за теб?“
— Да! Сиви човеци! Преследват мен! И пред хана бе идвал мракохрът! Искам да разбера защо ме преследват.
„Братя на Сянката?“ Скокливец се присви и се огледа на всички страни, сякаш очакваше ненадейна атака. „Отдавна не сме виждали Братята на Сянката. Трябва да се махнеш, Млади бико. Голяма опасност! Бягай от Братята на Сянката!“
— Защо са тръгнали подир мен, Скокливец? Ти го знаеш. Знам, че го знаеш!
„Бягай, Млади бико.“ Скокливец подскочи и предните му лапи се опряха в гърдите, на Перин, избутаха го през ръба на зъбера. „Бягай от Братята на Сянката.“
Докато падаше, вятърът засвири в ушите му. Скокливец се беше надвесил към него от ръба на зъбера.
— Защо, Скокливец? — извика той. — Кажи защо! „Иде Последният лов.“
Щеше да се удари. Знаеше го. Земята се приближаваше стремглаво и той се напрегна да посрещне съкрушителния сблъсък, който…
Сепна се събуден, зяпнал в свещта, примигваща на масичката до леглото. Разтърсваха я мълнии в прозорците и гръмотевичният тътен.
— Какво искаше да ми каже с този „Последен лов“? — изломоти той. „Но не съм палил никаква свещ.“
— Сам си говориш. И се мяташ насън.
Перин подскочи и се изруга наум, че не бе забелязал уханието на треви във въздуха. Зарийн седеше на трикрако столче в края на светлия кръг, опряла лакът на коляното си и брадичка върху юмручето си и го гледаше.
— Ти си тавирен — промълви тя, натъртвайки на първата сричка на думата. — Каменоликият смята, че тези твои странни очи могат да видят неща, които неговите не могат. Сивите хора искат да те убият. Пътуваш с Айез Седай, със Стражник и огиер. Освободи един затворен в клетка айилец и изби Бели плащове. Кой си ти, селянче? Преродения Дракон? — Гласът й подсказваше, че това е най-глупавото нещо, за което може да се сети, но той се размърда смутено. — Който и да си, големи — добави тя, — малко повече ум няма да ти е излишен.
„Светлината ми е свидетел, все ме кара да подскачам като жабок върху жежки камъни.“ Лицето на Зарийн остана между сянката и светлия кръг. Не можеше да я види ясно, освен когато някоя светкавица просветнеше през прозореца и резкият й блясък очертаеше силния й нос и високите скули. Той внезапно си спомни, че Мин го бе предупредила да бяга от красива жена. Когато веднъж бе разпознал Ланфеар в един от вълчите сънища, си бе помислил, че Мин е имала предвид нея — не смяташе за възможно да съществува жена по-красива от Ланфеар, — но онази беше само сън. А Зарийн беше тук, седеше пред него и го гледаше замислено и преценяващо.
— Защо си тук? — настоя той. — Какво искаш? Коя си ти? — Тя отметна глава и се засмя.