Зад тях се чу далечен вой. За миг му се стори, че е вълчи, и сам се изненада, когато се пресегна към вълчия ум, преди воят да престане. После воят се повтори и той разбра, че не е вълк. Други му отвърнаха, все на мили далече назад, злокобно виене, таящо кръв и смърт, зовящо кошмари. За негова изненада, Лан и Моарейн забавиха ход и Айез Седай заоглежда обгърнатите от нощта хълмове.
— Далече са — каза младежът. — Няма да ни догонят, ако продължим.
— Мракохрътите ли? — промълви Зарийн. — Това мракохръти ли бяха? Сигурна ли сте, че не е Дивият лов, Айез Седай?
— Той е — отвърна Моарейн. — Точно това е.
— Не можеш да надбягаш мракохрътите, ковачо — каза Лан, — дори и на най-бързия кон. Винаги трябва да се изправиш срещу тях и да ги избиеш, иначе ще те погубят.
— Можех аз да си остана в стеддинга, знаете ли — измънка Лоиал, — Мама можеше вече да ме е оженила, но никак нямаше да е лош живот. Книги колкото искаш. Не биваше да излизам Навън.
— Там — каза Моарейн и посочи една висока гола могила вдясно от тях. Доколкото Перин можеше да види, на повече от двеста разкрача около нея нямаше никакви дървета, а дори и отвъд нея бяха много нарядко. — Трябва да видим идването им, за да се надяваме на някакъв шанс.
Тънкият злокобен вой на мракохрътите отново се надигна, този път по-близо, но все още далечен.
Докато се изкачваха по склона на могилата, конските копита затракаха по камъни, полузаровени в земята и хлъзгави от дъжда. Според Перин твърде много от тях бяха с квадратна форма, за да са естествени. На върха слязоха от седлата около нещо, което отначало им заприлича на нисък закръглен балван. Луната се промуши през една междина и той се озова срещу прояден от вятър и влага каменен лик, дълъг два разкрача. Женско лице, ако се съдеше по дължината на косата. Под дъжда лицето сякаш плачеше.
Моарейн слезе и застана встрани, откъм приближаващия се многогласен вой. Потънала в сянка, загърната и скрита под качулката фигура. Дъждът, стичаш се по намаслената й пелерина, поглъщаше лунната светлина.
Лоиал поведе коня си да погледне изваянието отблизо и се наведе, за да опипа чертите по камъка.
— Струва ми се, че е била огиерка — каза най-сетне той. — Но това не е стар стеддинг. Щях да го почувствам. Всички ние го чувстваме. А щеше да ни спаси от тварите на Сянката.
— Вие двамата какво сте зяпнали? — Зарийн присви очи към скалата. — Какво е това? Коя е тази?
— Много държави са се издигали и пропадали след Разрушението — каза Моарейн, без да се обръща. — Някои не са оставяли нищо повече от имена и по някоя пожълтяла страница, или неясни черти по окъсана карта, Дали ние ще оставим поне толкова? — Смразяващият кръвта вой отново се надигна, още по-близо. Перин се опита да пресметне скоростта на мракохрътите и си помисли, че Лан беше прав: конете, в края на краищата, нямаше да могат да ги надбягат. Нямаше да чакат дълго.
— Огиере — каза Лан, — ти и момичето дръжте конете. — Зарийн понечи да възрази, но той подкара коня си към нея. — Твоите ножове няма да са много полезни тук, момиче. — Извади меча си и той проблесна на лунната светлина. — Дори това ще е последната утеха. Ако се съди по звука, са десетина, не един. Твоята работа е да задържиш конете да не побегнат, когато надушат мракохрътите. Дори Мандарб не обича тази миризма.
Ако мечът на Стражника беше безполезен, какво ли щеше да помогне секирата? Перин изпита известно облекчение от това, макар да бяха твари на Сянката; нямаше да му се налага да я използва. Измъкна дългия си лък изпод ремъците на седлото на Стъпко и каза:
— Може би това ще свърши някаква работа.
— Опитай, ако искаш, ковачо — каза Лан. — Не умират леко. Може пък и да убиеш един.
Перин извади нова тетива от кесията си, мъчейки се да я заслони от дъжда. Покриващият я пласт от пчелен восък беше тънък и не бе достатъчна защита срещу продължителна влага. Той запъна лъка между краката си, лесно го огъна и намести бримките на тетивата в роговите извивки в краищата му. Когато се изправи, мракохрътите вече се виждаха.
Тичаха като коне в галоп и когато ги видяха, увеличиха скоростта си. Не бяха нищо повече от десет големи силуета, тичащи в нощта, промъкващи се сред пръснатите в падините дървета, и той измъкна от колчана една от стрелите си с широко острие, сложи я на тетивата, но не я изстреля. Съвсем не беше най-добрият стрелец в Емондово поле, но сред младежите го надминаваше единствено Ранд.