Мат извади ножа си от канията и се поколеба. „Късмет. Взривява се само понякога, така каза тя. Късмет.“ Колкото можеше по-внимателно, той плъзна острието на ножа по дължината на тръбичката. Наистина беше тръбичка, и то хартиена, както си беше мислил — след пускането на фойерверки на село, у дома, беше намирал късчета хартия по земята — пластове хартия, но това, което изпълваше вътрешността, бе нещо, което приличаше на прах, или по-скоро на малки сиво-черни песъчинки и прах. Разтри ги в шепата си с един пръст. „Как, в името на Светлината, някакви песъчинки може да избухват?“
— Светлината да ме изгори! — изрева Том и напъха лютнята в калъфа й, сякаш да я предшиш от онова, което държеше Мат. — Ти да ни убиеш ли се опитваш, момче? Не си ли чувал, че тия неща избухват десет пъти по-силно на въздух, отколкото в огън бе, момче? Само работите на Айез Седай ся по-опасни от фойерверките.
— Може би — отвърна Мат, — Но Алудра хич не ми приличаше на Айез Седай. Същото си го мислех и за часовника на майстор ал-Вийр — че трябва да е работа на Айез Седай, — но когато веднъж го отворих, видях, че е пълен с някакви метални колеленца. — При този спомен той се размърда неловко. Тогава го беше опипала госпожа ал-Вийр, с Премъдрата, баща му и самия кмет зад гърба й, и никой не щеше да повярва, че е искал само да погледне — „А можех да ги сглобя отново.“ — Мисля, че Перин можеше да го направи, ако беше видял онези колелца, пружинки и не знам още какво.
— Сигурно ще се изненадаш, момко — каза сухо Том. — Дори един лош часовникар е доста богат човек, при това си го заслужават. Но един часовник все пак не избухва в лицето ти!
— Нито пък това. Все едно, сега то е безполезно. — Той подхвърли шепа хартийки и малко песъчинки в огъня пред Том. Песъчинките просветнаха й изсъскаха, усети се кисела миризма.
— Ама ти наистина се опитваш да ни убиеш. — Гласът на Том, колеблив отначало, се извиси напрегнато. — Виж, ако много държа да умра, ще вляза в кралския палат, когато стигнем в Кемлин, и ще ощипя Мургейз! — Дългите му мустаци щръкнаха. — Не прави това повече!
— Видя ли, че не избухна бе, човек — каза Мат, загледан намръщено в огъня. Бръкна в промазаното платнено руло от другата страна на дънера и измъкна фойерверк с по-голям размер. — Чудно защо нямаше гръм.
— Хич не ме интересува защо е нямало гръм! Не го прави повече!
Мат го погледна и се засмя.
— Я стига си треперил. Том. Няма от какво да се боиш. Вече знам какво има в тях. Най малкото знам как изглежда, но… не ми го казвай. Повече няма да режа. Том. Без друго по-забавно е да ги пускаш.
— Изобщо не ме е страх, свинар окаян — отвърна Том с подчертано достойнство. — Треперя затова, защото някакъв си дръвник с козешки ум може да убие и двама ни само защото не може да помисли повече от…
— Я, огън!
При звука на конски копита Мат и Том се спогледаха. Беше твърде късно, за да пътуват по пътя свестни хора. Но кралската гвардия пазеше зорко пътищата толкова близко до Кемлин, а и четиримата ездачи, озовали се в осветения от огъня кръг, не приличаха на разбойници. Едната се оказа жена. Тримата мъже бяха с дълги наметала и изглежда, бяха нейни слуги, а тя беше хубава, синеока, със златна огърлица, сива копринена рокля и кадифена пелерина с бяла гугла. Мъжете слязоха от конете. Един пое юздите на коня й, друг й помогна да слезе от стремената. Тя се усмихна на Мат, смъквайки ръкавиците си, и пристъпи към огъня.
— Боя се, че ви срещнахме в късен час, млади господине — каза тя, — и бих ви обезпокоила само с молба да ни упътите към някой хан, ако знаете такъв наблизо.
Той се ухили и понечи да стане. Беше се полупревил, когато чу един от мъжете да мърмори нещо, а друг измъкна изпод наметалото си опънат арбалет, готов за стрелба.
— Убий го, глупако! — извика жената, а Мат хвърли фойерверка в пламъците и се метна към тоягата си. Последва силен гръм и лумна блясък.
— Айез Седай! — изрева един от мъжете.
— Фойерверк, глупако! — извика жената, а Мат се преметна и скочи на крака с тоягата в ръце. Металната стрела на арбалета се беше забила в дънера точно там, където допреди малко седеше той, а стрелецът тъкмо рухваше — дръжката на ножа на Том стърчеше от гърдите му.