Остана му време да види само това, защото другите двама се спуснаха през огъня към него, размахали мечове. Единият изведнъж се срина на колене и пусна меча си, за да се докопа до ножа, забил се в гърба му, и рухна по очи на земята. Последният мъж явно не забеляза, че другарят му е паднал, и може би затова нападна смело, насочил меча си към корема на Мат. Почти със съжаление към нещастника Мат го перна през кръста, отбивайки меча му, и после го халоса по главата. Очите на мъжа се подбелиха и той падна в несвяст на земята.
С крайчеца на окото си Мат мерна пристъпващата към него жена, извърна се рязко и опря в нея показалеца си като нож.
— Хубави дрешки си облякла за крадец, жено! Сега ще седнеш, докато реша какво да правя с теб, или ще…
Изведнъж на гърлото й разцъфна червено цвете от шурнала кръв. Той отстъпи на половин крачка, колкото да прихване падащата жена, но вече знаеше, че няма смисъл. Дългото й наметало я обгърна, скривайки всичко освен лицето й и дръжката на ножа на Том.
— Да те изгори дано! — измърмори Мат. — Огън да те изгори, Том Мерилия! Та това беше жена! Светлина, можехме да я вържем и да я предадем на кралската гвардия утре в Кемлин. Светлина, можех дори да я пусна да си върви. Тя няма да може да граби без тия тримата, а на единствения жив ще му трябват дни, докато започне отново да вижда добре, и месеци, докато ще може отново да държи меч. Да те изгори. Том, не беше нужно да я убиваш!
Веселчунът закуцука до падналата жена и изрита наметалото й. Камата беше почти изпаднала от ръката й — острието бе дебело колкото палеца на Мат и дълго две педи.
— Може би предпочиташ да бях изчакал докато я забие в ребрата ти, момче? — Извади собствения си нож и го изтри в наметалото й.
Мат усети, че неволно си тананика „Маска носеше тя, да си скрие лицето“ и млъкна. Наведе се и покри лицето й с качулката на наметалото.
— Най-добре ще е да тръгваме — отрони той. — Не ми се ще да се обяснявам пред някой патрул, ако вземат, че минат.
— С тези нейни дрехи? — каза Том. — И на мен. Сигурно са ограбили жената на някой търговец или каретата на някоя благородничка. — Продължи малко по-кротко: — Ако ще тръгваме, момче, може би ще е добре да си оседлаеш коня.
— Да, май си прав. — Повече не погледна към жената. Подобно съжаление към мъжете не изпитваше. Ако питаха него, един мъж, който е решил да краде и убива, си заслужава това, което получи, ако загуби играта. Така че не се взираше в тях, но и не извръщаше очи, ако погледът му случайно се спреше на някой от разбойниците. Едва след като оседла коня и навърза вещите си зад седлото, докато риташе пръст върху загасналия огън, се усети, че гледа мъжа, който бе стрелял с арбалета. Нещо познато имаше в чертите му, нещо в начина, по който пушещата жарава хвърляше сенки през лицето му. „Късметът — помисли си той. — Все този пуст късмет.“
— Стрелецът с арбалета е бил добър плувец, Том — каза той, докато се мяташе на седлото.
— Сега пък какви ги дрънкаш? — Веселчунът също се беше качил на коня си и го интересуваше много повече как са свързани калъфите на инструментите му зад седлото, отколкото мъртвият. — Откъде знаеш дали изобщо е можел да плува?
— Добрал се е до брега от една малка лодка сред Еринин, през нощта. Но мен ако питаш, с това късметът му се е изчерпил. — Той отново провери каишките на платненото руло с фойерверки. „Щом този глупак си помисли, че едно от тези беше айезседайска работа, какво ли щяха да си помислят, ако всички гръмнеха?“
— Сигурен ли си, момче? Вероятността да е бил същият човек… Е, дори и ти не би могъл да се обложиш на такава вероятност.
— Сигурен съм, Том. — „Елейн, вратлето ти ще извия, когато ми паднеш в ръцете следващия път. И тези на Егвийн и Нинив също.“ — И освен това съм сигурен, че държа да разкарам това проклето писмо от ръцете си час по-скоро след като пристигнем в Кемлин.
— Казвам ти, момче, в това писмо няма нищо. Аз съм играл Даес Даймар още когато бях по-млад и от тебе. И мога да разпозная един код или шифър, дори да не мога да го отгатна.
— Е, аз пък никога не съм играл твоята Велика игра, Том, твоята проклета Игра на Дворове, но знам, когато някой ме преследва, и знам, че те не биха ме гонили така упорито и толкова надалеч само заради златото в джобовете ми, дори да беше половин ковчеже. Не, заради писмото ще да е. „Светлината да ме изгори, хубавите момичета все ме вкарват в неприятности.“ — На теб спи ли ти се след всичко това?
— Бих поспал като невинно бебенце, момче. Но щом искаш да яздим, ще яздя.
В главата на Мат изплува лице на красива жени, с нож забит в гърлото й. „Лош късмет извади, красавице.“