— Да пояздим тогава — рече той свирепо.
Глава 45
Кемлин
Мат имаше смътни спомени за Кемлин и когато го приближиха в ранните часове след изгрев слънце, му се стори, че никога досега не го е виждал. Още с първите лъчи на утрото престанаха да бъдат сами по пътя, сега вече ги обкръжаваха други конници, както и търговски кервани и пешеходци — всички те се стичаха към величествения град.
Издигнат стъпаловидно, той със сигурност беше голям колкото Тар Валон, а извън огромните му стени — високи петдесет стъпки и построени от бледосив камък, прошарен с бели и сребристи жилки, бляскащи на слънцето, по които на равни интервали се издигаха високи кръгли кули с веещи се на върховете им знамена на Андор — та извън тези стени сякаш бе разположен друг огромен град, изграден от червени тухли и бял камък с ханове, прилепени до къщи на по два-три ката, с толкова изкусен градеж, че сигурно принадлежаха на заможни търговци, дюкяни, чиито стоки бяха изложени на сергии под навеси, струпани около тумбести складове без прозорци по фасадите. Покрити с яркочервени керемиди пазари обграждаха пътя и от двете страни, мъже и жени вече се деряха в ранната утрин, хвалейки с пълно гърло стоката си, пазарейки се оживено с ранобудни купувачи. Оградени в кошари телета, овце и кози, гъски, пилета и патици в кафези усилваха още повече невероятната врява. Мат си спомняше, че Кемлин е твърде шумен град; сега му заприлича на огромно сърце, пулсиращо до пръсване от изобилие.
Пътят отвеждаше до сводести порти, високи двадесет стъпки, стоящи широко разтворени под бдителните погледи на гвардейци в червени камизоли и блестящи ризници — стражите изгледаха Том и него с не повече внимание, отколкото всеки друг; дори бойната тояга, преметната на седлото пред него, не им направи впечатление — и после двамата се озоваха зад портите. Тук стройни кули се издигаха дори по-високо от стражевите по крепостната стена и лъскави куполи блестяха в сребристо и златно над улици, гъмжащи от хора. Шосето се разделяше на две успоредни улици, отделени с широка ивица трева и дървета. Хълмовете на града постепенно се извисяваха към висок връх, обграден с втора стена, блестяща досущ като стените на Тар Валон, с още куполи и кули отвътре. Това беше Вътрешният град, припомни си Мат, а на билото на онези, най-високите хълмове, се намираше Кралският палат.
— Няма смисъл да се чака — каза той на Том. — Ще занеса писмото още сега. — Той огледа ръчните носилки с балдахини и екипажите на каретите, пробиващи си път сред тълпите, магазините с пищната им стока, изложена за продан. — Човек може да припечели доста злато в този град. Том, намери ли къде се играе на зарове или карти. Късметът му на карти не беше толкова добър, колкото на зарове, но пък малцина освен благородници и богаташи играеха такива игри. „А точно с такива ще гледам да поиграя.“
Том го изгледа с прозявка и се загърна зиморничаво във веселчунския си плащ, сякаш беше просто одеяло.
Цяла нощ сме яздили, момче. Нека поне да намерим най-напред нещо за хапване. В „Кралски благослов“ храната е добра. — Отново се прозя. — И леглата са добри.
Помня — отвърна замислено Мат. Наистина имаше известни спомени. Ханджията беше един дебел мъж с посивяваща коса, господин Джил. Там Моарейн ги беше намерила с Ранд, когато вече смятаха, че са се отървали от нея. „Сега тя си играе играта с Ранд. Няма нищо общо с мен. Вече не.“ — Ще се срещнем там, Том. Казах, че държа да се отърва от това проклето писмо час по-скоро след като влезем в Кемлин, и ще го направя. Ти върви.
Том кимна и свърна с коня си настрани, прозя се и му извика през рамо:
— Гледай да не се изгубиш, момче. Кемлин е голям град.
„И богат.“ Мат сръга коня си по многолюдната улица. „Да не съм се изгубел! Ще се оправя аз, проклет да съм.“ Болестта, изглежда, бе заличила части от паметта му. Случваше се да погледне към някой хан, чийто горен кат се издаваше над приземния и над портата с табелата, и веднага си спомняше, че го е виждал по-рано, но нищо от това, което виждаше, не му се струваше познато. Стотина крачки по улицата и изведнъж смътен спомен проблясваше в ума му, но всичко преди и след тях тънеше в мъгла.
Дори при тези дупки в паметта си си спомняше със сигурност, че никога не беше прониквал нито във Вътрешния град, нито в Кралския палат — „Такова нещо не бих могъл да забравя!“ — но въпреки това не му се налагаше да си спомня пътя. Улиците на Новия град — това име си го спомни внезапно; беше на частта от Кемлин, която е на по-малко от две хиляди години — водеха във всички посоки, но всички главни булеварди отвеждаха към Вътрешния град. Стражите край портите не спираха никого.