Зад тези бели стени имаше сгради, които можеха да съперничат по хубост и величие с онези в Тар Валон. Виещите се улици се изкачваха по хълмовете и пред очите му изникваха стройни кули, чиито облицовани с плочи стени блестяха със стотици цветове под лъчите на слънцето, или можеше да погледне надолу към паркове с растителност, засадена и обработена грижливо на фигури, предназначени да радват окото отгоре, или пък човек можеше да зарее поглед в умопомрачителните пейзажи на целия голям, проснал се в краката му град, чак до гънещите се поля и просторните лесове в далечината. Всъщност тук нямаше особено значение по коя от улиците е поел човек. Всички те се виеха на спирали към онова, което търсеше той, Кралския палат на Андор.
Много скоро Мат вече пресичаше огромния овален площад пред Двореца, запътил се право към високите му позлатени порти. Чисто белият Дворец на Андор със сигурност нямаше да бъде не на място сред тарвалонските чудеса със своите изящни кули и златни куполи, блестящи на слънцето, с високите тераси и изкусни каменни изваяния. Златният варак само на един от тези куполи можеше да му осигури луксозен живот за цяла година.
По площада се мяркаха по-малко хора, отколкото другаде, сякаш беше запазен за велики събития. Пред затворените порти стояха на стража дузина гвардейци с наклонени под един и същи ъгъл копия. Лицата им бяха скрити зад решетките на лъскавите шлемове. Един офицер със снажно телосложение, чийто отметнат назад пурпурен плащ разкриваше златен пискюл, крачеше нагоре-надолу пред редицата и оглеждаше бдително всеки от мъжете, сякаш търсеше по тях ръжда или прашинка.
Мат дръпна юздите и се усмихна подкупващо.
— Добро утро, капитане.
Офицерът се обърна и го изгледа с бляскавите си като мъниста очи — като на тлъст плъх в клетка. Оказа се по-стар, отколкото беше очаквал — със сигурност достатъчно стар, за да има повече от един пискюл — и по-скоро дебел, отколкото набит.
— Какво искаш, селянино? — попита той грубо.
Мат вдиша дълбоко. „Постарай се да го направиш добре. Да впечатлиш този глупак, за да не те накара да чакаш цял ден. Няма всеки път да размахвам хартийката на Амирлин, за да не ме карат да тъпча на едно място.“
— Ида от Тар Валон, от Бялата кула, и нося писмо от…
— Ти ли идваш от Тар Валон, селянино? — Коремът на дебелия офицер се разтресе от смях, но после смехът секна, като срязан с нож, и той го изгледа свирепо. — Не щем никакви писма от Тар Валон, мошенико, ако наистина имаш такова! Нашата добра кралица — Светлината да я освети дано! — няма да приеме и една дума от Тар Валон, докато не й върнат щерката-наследница. Не съм чувал някой вестоносец от Кулата досега да е бил облечен в селско палто и гамаши. Напълно ми е ясно, че кроиш някаква хитрост, сигурно си мислиш, че ще получиш някой и друг петак, като кажеш, че носиш писмо, но ще имаш късмет, ако не завършиш в килията на тъмницата! Ако наистина идеш от Тар Валон, връщай се веднага и кажи на Кулата да ни върнат щерката-наследница преди ние да сме отишли да си я вземем! А ако си някой хитрец, който се кани да отмъкне сребърник, махай се от очите ми, докато не съм заповядал да те пребият до смърт! И в двата случая, марш оттук, малоумен дръвнико! През цялото словоизлияние на дебелия воин Мат се опитваше да го засече в пауза, за да го прекъсне, и сега бързо извика:
Писмото е от нея бе, човек. То е от…
— Не ти ли казах да се махаш оттук, разбойнико ниеден? — изрева дебелакът. Лицето му почервеня почти колкото плаща му. — Махай се от очите ми, гнида такава! Ако не си се махнал оттук, докато преброя до десет, ще те арестувам затова, че цапаш площада, утайка скапана! Едно! Две!
— Ти можеш ли да броиш до десет бе, тъп дебелак такъв? — сопна се Мат. — Казвам ти, Елейн изпрати на…
— Стражи! — Лицето на офицера вече преливаше от червено към виолетово. — Дръжте го тоя Мраколюбец!
Мат се поколеба за миг, сигурен, че никой не би приел такова обвинение на сериозно, но гвардейците-червенодрешковци се затичаха към него — цялата дузина мъже с брони и шлемове — и той обърна коня си и препусна в галоп пред тях, последван от разпенените ругатни на дебелия. Конят му не беше кой знае какъв бегач, но лесно изпревари спешените войници.
„Глупак — помисли си той и го повтори, този път по свой адрес. — Трябваше да кажа проклетото й име още отначало. Елейн, щерката-наследница на Андор, изпраща това писмо на майка си, кралица Мургейз. Светлина, как да предположи човек, че отношението им към Тар Валон е такова?“ От това, което си спомняше от последното си посещение тук, на второ място след кралица Мургейз, гвардейците обичаха Айез Седай и Бялата кула. „Елейн можеше да ми го каже.“ Неохотно си призна: „Ама и аз, тъпакът, трябваше да я поразпитам малко.“