Преди да стигне до сводестите порти, отвеждащи към Новия град, забави ход. Не мислеше, че дворцовите стражи ще го преследват повече, а нямаше защо да привлича вниманието на охраната на портите, профучавайки покрай тях в галоп. Ала те го погледнаха също толкова бегло, колкото и на идване.
След като мина през портите, се засмя и почти се обърна да погледне назад. Беше си спомнил нещо и му хрумна една идея, много по-добра, отколкото да влиза през портите на Двореца. Дори да не ги пазеше дебелият офицер.
На два пъти се изгуби, докато намери „Кралски благослов“, но най-сетне видя табелата с нарисуван на нея мъж, коленичил пред жена с червеникаво-златиста коса и корона със златни рози, положила ръка на главата му. Беше голяма каменна сграда на три етажа, с високи прозорци, чак до червените керемиди на покрива. Той отиде до двора на конюшнята, където един мъж с конска физиономия и с кожена престилка, която едва ли беше по-дебела от собствената му кожа, пое юздите на коня му. Стори му се, че си спомня името му. „Ами да Рами.“
— Колко време мина, Рами, — Мат му подхвърли сребърник. Помниш ме, нали?
— Не мога да кажа, че… — започна Рами, а после забеляза блесналото сребро наместо очакваната мед, окашля се и лекото му кимане премина в нещо средно между почукване по челото с пестник и слисан поклон. — Ха, амче да, млади ми господарю. Прошка моля.
Изплъзнало се е от ума ми. Този мой ум, за хора не става. Става за коне. Ама виж, конете ги познавам. Хубав кон, млади господарю. Добре ще се грижа за него, можете да сте сигурен. — Всичко това го изрече така бързо, че не остави Мат да каже и една дума, а после бързо поведе коня към конюшнята, за да не проличи, че не се е сетил за името на Мат.
С кисела гримаса Мат взе рулото с фойерверките под мишница, а останалите си вещи нахвърля на рамо. „Тоя не би ме познал и под пръстите на Ястребовото крило.“ На едно изправено буре до вратата откъм кухнята седеше едър мускулест мъж и леко почесваше ухото на черно-бяла котка, сгушена на коляното му. Мъжът изгледа Мат с полусклопени очи, особено тоягата на рамото му, но не престана да чеше котката. На Мат му се стори, че си го спомня, но не можеше да се сети за името. „Как така няма да ме помнят! Да не би тук всеки ден да идват проклети Айез Седай и да откарват хора със себе си?“
В кухнята две помощник-готвачки и няколко прислужнички шетаха около печки и шишове за печене под указанията на добре закръглена жена с увита като кифла зад тила й коса и дълга дървена лъжица в ръка, с която посочваше натам, където искаше да се свърши нещо. Мат беше убеден, че си спомня закръглената. „Колийн. Какво име само за толкова дебела жена, но всички я наричаха просто Готвачката.“
— Е, готвачке — обяви той, — ето че се върнах, а няма и година, откак се разделихме.
Тя го погледна и кимна.
— Помня те. — Усмивката й се разшири. — Ти беше с оня млад принц, нали? — продължи жената. — Онзи, който толкова приличаше на Тигрейн, Светлината дано освети паметта й. Ти си му слугата, нали? Значи и той се е върнал, младият принц?
— Не — отвърна той учтиво. „Принц! О, Светлина!“ — Не мисля, че ще се появи тук скоро и не вярвам, че ще ти хареса, ако се появи. — Тя възрази енергично колко строен и хубав младеж бил принцът — „Да ме изгори дано, дали има жена на този свят, която да не се зазяпва по Ранд и очите й да не се навлажняват като на крава, щом му спомене човек името? Как ще ми запищи проклетницата, само ако й кажа какви ги върши той напоследък.“ Но не я изчака да довърши. — Тук ли е господин Джил? И Том Мерилин?
— В библиотеката са — изсумтя тя. — И кажи на Бейзъл Джил като го видиш, че съм поръчала онези канали да се почистят. Още днес, да не забравиш! — Тя погледна към онова, което вършеше една от помощничките й с печеното телешко, и се понесе към нея. — Не чак толкова, дете. Много ще го подсладиш, ако го заливаш с толкова аррад. Като че ли вече бе забравила за Мат.
Той поклати глава и тръгна да търси библиотеката, чието място не помнеше. Не можеше да си спомни и дали Колийн бе омъжена за господин Джил, но ако изобщо бе чувал някога стопанка да нарежда на мъжа си какво да прави, то случаят беше точно такъв. Едно засукано слугинче с големи очи се изкикоти и го упъти по един коридор покрай общата дневна.
Когато пристъпи в библиотеката, Мат се спря и зяпна. Вътре сигурно имаше над триста книги, подредени по лавиците на стените, и други, разтворени по масите. Никога в живота си не беше виждал толкова много книги на едно място. Забеляза един подвързан с кожа том на „Пътешествията на Джейин Бродяжника“ на една малка масичка до вратата. От много време се канеше да я прочете — Ранд и Перин много пъти му бяха разказвали разни неща от нея, — но така и не му оставаше време да прочете книгите, които се канеше.