— Ти женен ли си за Колийн? — попита Мат и господин Джил подскочи като ужилен.
— Светлината дано ме опази от такова нещо! Човек и сега би си помислил, че ханът е неин. Ако ми беше и жена!… Какво общо има това с писмото на щерката-наследница?
— Нищо — каза Мат. — Но ти толкова се разпростря, че си по мислих да не си забравил собствените си въпроси. — Джил се изкашля задавено, а Том се изсмя. Мат продължи, без да остави ханджията да заговори: — Писмото е запечатано; Елейн не ми каза какво пише в него. — Том го гледаше накриво и подръпваше мустаците си. „Той да не мисли, че ще призная, че сме отворили писмото?“ — но не мисля, че се връща у дома. Решила е да става Айез Седай, ако питаш мен, — После им разказа за опита си да предаде писмото, пропускайки някои по-остри моменти, за които не държеше да знаят.
— Това са новите — каза Джил. — Офицерът поне ще да е от тях. Обзалагам се. Същински разбойници са, до един, с изключение на ония, с потайните очи. Ти, момко, най-добре изчакай да мине пладне, когато стражите пред двореца се сменят. Веднага спомени името на щерката-наследница и за да не би случайно новият им старши да е някой от хората на Гебрил, наведи си малко главицата. Най-добре удари чело в камъка, и ще мине от гладко по-гладко.
— Огън да ме гори, ако го направя. Вълна не дърпам и в чакъл не дращя пред никого. Дори и да е самата Мургейз, А, не. Този път изобщо няма да се доближавам до гвардейците. — „Каква ли мълва ще пръсне сега тоя дебелак, по-добре да не мисля.“ Двамата го зяпнаха така, сякаш се е побъркал.
— Как, в името на Светлината — каза Джил, — смяташ да влезеш в Кралския палат, без да минеш през стражите? — Очите му се разшириха, сякаш си спомни нещо. — Светлина, ама ти да не мислиш да… Момко, за да се измъкнеш жив от такова нещо, ще ти трябва късмета на Тъмния!
— Какви ги приказваш пък сега, Бейзъл? Мат, каква е тази глупост, дето се каниш да извършиш?
— Аз съм късметлия, господин Джил — каза Мат. — Ти само поръчай хубаво ядене да ме чака щом се върна. — Той се изправи, вдигна чашата със зарове, разклати я и изсипа за късмет заровете до таблата с камъчета. Шарената котка скочи от масата, изви се в дъга и му изсъска свирепо. Петте зара се укротиха и всеки показа по една точка. „Очите на Тъмния“.
— Това е най-доброто хвърляне, или най-лошото — каза Джил. — Зависи в каква игра играеш, нали така. Момко, струва ми се, че си решил да заиграеш опасна игра. Що не вземеш тази чаша в дневната и не изхарчиш няколко медника? Струва ми се, че си падаш по комара. Аз ще се погрижа това писмо да стигне безопасно в Двореца.
— Колийн каза да изчистиш каналите — уведоми го Мат и се обърна към Том, докато ханджията още примигваше и си мърмореше нещо сам. — Едва ли си струва да се обзалагаш дали ще ме порази стрела, докато се опитвам да дам това писмо, или някой нож ще се забие в гърба ми, докато чакам. Ти само се погрижи това ядене да ме чака, Том. — После хвърли жълтица на масата пред Джил. — Прибери нещата ми в някоя стая, ханджийо. Ако струва повече, ще го получиш. И внимавай с ей онова руло. Не знам защо, но Том нещо много се плаши от него.
Докато излизаше, чу Джил да казва на Том:
— Винаги съм смятал този момък за голям негодник. Откъде има това злато?
„Винаги печеля, оттам — помисли си той мрачно. — Трябва само да спечеля още веднъж и приключвам веднъж завинаги с Елейн, а заедно с нея и с Бялата кула. Само още веднъж.“
Глава 46
Послание от Сянката
Още като се върна пеш във Вътрешния град, Мат се усъмни дали това, което смята да направи, ще стане благополучно. Можеше и да стане, ако това, което му бяха казали, се окажеше вярно, но честно казано, не беше много сигурен в това. Той избягна овалния площад пред Двореца и заобиколи внушителната сграда и прилежащите й терени, по улици, които се виеха по очертанията на хълмовете. Златните куполи на Двореца му блещукаха подигравателно в далечината. Беше го заобиколил почти целия, обратно до площада, когато забеляза онова, което търсеше. Стръмен склон, нагъсто обрасъл с цветя, издигащ се от улицата до една бяла стена от груб камък. Няколко дебели дървесни клони с дебела кора стърчаха над стената и той можа да види зад тях короните на други дървета от градината на кралския палат.
„Стена като планински рид — помисли си той, — и градина отвъд нея.“ Може би все пак Ранд му беше казал истината.