Бегъл поглед в двете посоки го увери, че засега поне е съвсем сам на виещата се уличка. Трябваше да побърза — завоите не му позволяваха да погледне по-надалече и някой можеше да се появи всеки миг. Закатери се на четири крака по склона, без да го интересува, че ботушите му изравят дупки сред лехите с червени и бели цветя. Грубият камък на стената имаше достатъчно грапавини, по които да се захване с пръсти, издатини и пролуки задържаха пръстите на краката дори на обут в ботуши човек.
„Колко небрежно от тяхна страна“ — помисли си Мат, докато се катереше. За миг това катерене го върна в спомените му за дома, с Ранд и Перин, на едно пътешествие, което бяха предприели отвъд Пясъчните хълмове, до самите подстъпи на Мъгливите планини.
Таланвор докосна Мат по рамото и двамата заотстъпваха с поклони към изхода. Никой не ги забеляза повече. Гебрил продължаваше да говори, а всички лордове и дворцови дами сякаш ловяха думите му като омагьосани. Мургейз го слушаше намръщена, но кимаше като всички останали.
Когато се върнаха в Емондово поле, бяха предизвикали гнева на всички, които можеха да ги докопат — най-вече самият той: всички смятаха, че хрумването е било негово — но в продължение на три денонощия те се бяха катерили по ридовете, бяха спали под открито небе и бяха яли яйца, снесени в гнезда на червеношийки, както и тлъсти сивоперести яребици, улучени със стрела или с камък от прашка, и зайци, хванати с примки, и през цялото време се смееха как не се боят от лошия късмет и как ей сега ще намерят някое съкровище. От тази тяхна детска експедиция беше донесъл един странен камък, със скелет на голяма риба, незнайно как отпечатан в него, и дълго бяло опашно перо от снежен орел, и къс от бял камък, голям колкото дланта му, който сякаш беше изсечен с формата на човешко ухо. Според него наистина приличаше на ухо, въпреки че Ранд и Перин не мислеха така, но Трам ал-Тор каза, че може и да е.
Пръстите му се изплъзнаха от една плитка дупка и за миг той изгуби равновесие. Едва успя да се хване за върха на стената и се издърпа. За миг остана да лежи там, дишайки тежко. Падането нямаше да е високо, но достатъчно, за да си счупи главата. „Глупак, да се зазяпам в спомени! За малко да се убия по онези ридове по същия начин. А беше толкова отдавна.“ Майка му сигурно вече бе изхвърлила всички онези неща. Погледна за последен път в двете посоки, за да се увери, че никой не го е видял — извиващата се улица под него все още беше празна — и скочи в кралската градина.
Градината беше голяма, със застлани с камъни алеи сред тревни площи и дървета и дебели сводести асми над алеите. И цветове навсякъде. Бели цветове, обсипали крушите, и бяло-розови, осеяли ябълковите дръвчета. Рози с какъв ли не цвят, ярки слънчеви зорници и пурпурна „Емондова слава“, и много, много други цветя, които не познаваше. За някои дори не беше сигурен, че е възможно да са истински. Един храст беше обсипан с цветове в яркочервено и златно, които приличаха на птици, а други цветя приличаха на слънчогледи, само че жълтите листа на питите им бяха повече от две стъпки дълги, а самите пити висяха от стволове, високи като огиер. По каменната настилка заскърцаха ботуши и той се присви до стената, за да се скрие. Минаваха стражи. Дългите им бели яки провисваха върху лъскавите брони. Те дори не погледнаха към него и той се ухили. „Късмет. Още мъничко късмет и няма да ме забележат, докато не връча това проклето нещо в ръцете на Мургейз.“
Промъкна се като сянка през градината, все едно че дебнеше зайци, като замръзваше до някой храст или се прилепваше до дървесен ствол всеки път, щом чуеше стъпки. Още две двойки войници минаха по пътеките, втората достатъчно близо, за да направят две крачки и да го спипат. Когато и те се скриха сред цветята, той откъсна стрък тъмночервен звездоплам и ухилен затъкна дебелолистия му цвят в косата си. Беше толкова забавно, колкото да крадеш яблъчници на Слънцеднева, че и по-лесно. Жените винаги пазеха печивата си зорко; тъпите войници дори не поглеждаха встрани от каменните алеи.
Много скоро се озова срещу бялата стена на самия Дворец и започна да се промушва зад редица разцъфтели по една дървена решетка бели рози, търсейки някаква врата. Над главата му имаше редица широки сводести прозорци, но той си помисли, че ще му е по-трудно да обяснява, ако го хванат да се промъква през прозорец, вместо да върви по коридор. Появиха се още двама войници и той замръзна; щяха да минат само на три крачки от него. И както стоеше притихнал, чу от прозореца над главата си: двама души говореха достатъчно високо, за да може да различи думите им.
— … на път за Тийр, велики господарю. — Първият глас звучеше изплашено.