Ръката на мъжа веднага посегна към дръжката на меча, но Мат бързо пъхна писмото под носа му.
Елейн, щерката-наследница, изпраща това писмо до майка си, кралица Мургейз, капитане.
Поднесе писмото така, че печатът с лилията да се вижда ясно.
Черните очи на офицера се извъртяха в двете посоки, като че ли се оглеждаха за други хора, без да изпускат Мат.
— Как се озова в тази градина? — Не извади меча си, но и не пусна дръжката му. — На портите варди Елбер. Той, разбира се е глупак, но няма да пусне никой да се шляе свободно из Двореца.
— Един дебел с очи на плъх? — Мат се изруга за невъздържания си език, но офицерът кимна отсечено; дори почти се усмихна, но това, не уталожи бдителността и подозрителността му. Ядоса се като разбра, че идвам от Тар Валон, и така не ми даде възможност да му покажа писмото нито да спомена името на щерката-наследница. Каза, че ще ме арестува, ако не се махна, затова се покатерих по стената. Обещах да донеса писмото лично на кралица Мургейз, нали разбирате, капитане. Обещах, а винаги държа на обещанията си. Виждате ли печата?
Пак тази проклета стена на градината — измърмори офицерът. — Трябва да я достроят три пъти по-висока. — Той измери Мат с очи. — Гвардейски лейтенант, не съм капитан. Гвардейски лейтенант Таланвор. Познавам печата на щерката-наследница. — Най-сетне пусна дръжката на меча. — Дай ми писмото и ще го занеса на кралицата. След като ти покажа пътя навън. Други на мое място няма да са толкова учтиви, ако разберат, че си се промъкнал в градината.
— Обещах й лично да го връча — отвърна Мат. „Светлина, дори не си помислих, че могат да ми попречат да й го дам.“ — Наистина обещах. На самата щерка-наследница.
Мат едва забеляза движението на ръката на Таланвор преди острието на меча да се опре в шията му.
— Ще те заведа при кралицата, селянино — каза тихо Таланвор. — Но знай, че ще ти отрежа главата преди да си успял да мигнеш, само да си помислиш да й посегнеш.
Мат изписа на лицето си най-подкупващата си усмивка. Острието се впиваше в кожата му.
— Моля ви, аз съм верен поданик на Андор — каза гой и верен поданик на кралицата, Светлината да я освети. Ами че то, ако бях тук през зимата, сигурно щях да последвам лорд Гебрил.
Таланвор го изгледа със стиснати устни, но прибра меча си. Мат преглътна и едва се сдържа да не опипа шията си дали не е порязана.
— И махни това цвете от косата си — изръмжа Таланвор. — Да не си дошъл тук да ухажваш?
Мат издърпа от косата си звездоплама и закрачи след офицера. „Проклет глупак, затъкнал съм си и цвете в косата. Крайно време е да престана да се правя на глупак.“
Уж го следваше, но не съвсем. Всъщност процесията беше доста странна, защото Таланвор непрекъснато го държеше под око, докато го водеше, В резултат на което офицерът беше хем встрани от него, хем малко напред, и току се обръщаше да не би Мат да направи нещо. От своя страна, Мат се стараеше да изглежда невинен като бебенце, което пляска весело в коритцето, докато баба му го къпе.
Цветните пана по стените си заслужаваха платените на тъкачите им сребърници, както и килимите по белите плочки на пода, дори тук, по коридорите. Навсякъде блестеше злато и сребро, блюда и плата, потири и чаши по рафтове и бюфети от полирано дърво, не по-малко изящни от всичко, което беше виждал в Кулата. Във всички посоки щъкаха слуги в червени ливреи с бели яки н маншети и с Белия лъв на Андор на гърдите. За миг се зачуди дали Мургейз играе на зарове. „Дръвник си ти, и то какъв. Кралиците не хвърлят зарове. Но като й дам това писмо и й кажа, че някой в Двореца се кани да убие Елейн, обзалагам се, че ще ми даде някоя тлъста кесия с жълтици.“ Задоволи се със скромната представа как го провъзгласяват за лорд; разбира се, човек, който е разкрил заговор за убийството на щерката-наследница, би могъл да очаква такава награда.
Таланвор го преведе през толкова много коридори и толкова дворове, че Мат започна да се чуди дали ще може да намери пътя обратно. Накрая влязоха в един двор, в който имаше много хора. Дворът беше обкръжен от колонада, а по средата имаше кръгъл басейн с бели и жълти рибки, лотоси и бели лилии. Мъже в цветни сюртуци, бродирани със злато и сребро, и жени с още по-пищни облекла обкръжаваха една златокоса жена, седнала върху каменния парапет на басейна, която шареше с пръсти във водата и гледаше тъжно рибките, зяпащи с устни към пръстите й, надявайки се да получат храна. Пръстен на Великата змия обрамчваше третия пръст на лявата й ръка. Висок тъмнокож мъж стоеше до рамото й. Червената коприна на плаща му почти беше скрита под златните листи и ивици, извезани върху нея, но тъкмо жената беше тази, която прикова погледа на Мат.