Не беше необходимо да види венчето от нежни златни розички в косата й, нито шарфа, провесен върху роклята й — от бяла коприна с извезани със злато лъвове, за да разбере, че гледа самата Мургейз, по милостта на Светлината кралица на Андор, Закрилница на владенията, Покровителка на народа, Върховен трон на Двора на Траканд. Притежаваше лицето и красотата на Елейн, но това, което щеше да бъде Елейн, когато съзрееше. Всяка друга жена в двора гаснеше като бледа притурка на нейното присъствие.
„Ах как бих тропнал една джига с нея и как бих й откраднал целувка под лунна светлина, хич не ме интересува възрастта й.“ Разтърси глава. „Не забравяй коя е тя!“
Таланвор коленичи и опря юмрук в белия камък на двора.
— Кралице моя, водя ви вестоносец, който носи писмо от лейди Елейн.
Мат изгледа странната стойка на мъжа и се задоволи с дълбок поклон.
— От щерката-наследница… ъъ… кралице моя. — Докато се покланяше, протегна писмото, за да се види добре златистият восъчен печат. „Само да го прочете и да разбере, че Елейн е жива и здрава, и ще й кажа.“ Мургейз извърна тъмносините си очи към него. „Светлина! Стига само настроението й да е добро.“
— Носиш писмо от разхайтената ми дъщеря? — Гласът й беше хладен, но се долавяше зной, готов да се надигне. — Това поне означава, че тя е жива! Къде е тя?
— В Тар Валон, моя кралице — успя да измънка той. „Не ми се ще да съм свидетел на състезания по взиране между нея и Амирлин.“ Пак си помисли и реши, че наистина не би. — Поне беше там, когато тръгнах.
Мургейз махна нетърпеливо с ръка и Таланвор се изправи, за да вземе писмото от Мат и да го връчи на Мургейз. За миг тя изгледа намръщено печата с лилията, после го счупи, извивайки рязко китките си. Замърмори под носа си, докато го четеше, и заклати глава на всеки ред.
— Нищо повече не може да каже, нали? — промърмори кралицата. — Ще трябва да видим дали държи на това… — Изведнъж лицето й светна. — Гебрил, издигнали са я в ранг на Посветена. По-малко от година в Кулата и вече са я издигнали. — Усмивката й се стопи така бързо, както се беше появила, и устните й се свиха. — Веднъж да го спипам това дете и ще съжали, че все още не е новачка.
„Светлина — помисли си Мат, — нима нищо не може да й оправи настроението?“ Прищя му се да го каже на глас, но тя изглеждаше направо готова да отреже нечия глава.
— Кралице моя, случайно подслушах…
— Замълчи, момче — рече спокойно тъмният мъж в обшитото със злато палто. Беше снажен, почти с хубостта на Галад и почти младолик въпреки бялото, прошарило косата по слепоочията му, но с по-голям ръст, по-висок от Ранд и с по-широки рамене от тези на Перин. — След малко ще чуем каквото имаш да кажеш. — Той се пресегна през рамото на Мургейз и измъкна писмото от ръката й. Тя го изгледа сърдито — Мат усети как гневът й се надига, — но тъмният мъж постави силната си ръка върху рамото й и гневът на Мургейз се стопи. — Изглежда, отново е напуснала Кулата — каза той. — В служба на Амирлинския трон. Тази жена отново е престъпила правата си, Мургейз.
Мат не изпита никакво затруднение да сдържи езика си — „Късмет!“ — Той сам се беше залепил на небцето му. „Понякога не знам това добро ли е, или лошо.“ Тъмният мъж се оказа притежателят на дълбокия глас, „великият господар“, който искаше главата на Елейн. „Тя го нарече Гебрил. Съветникът й иска главата на Елейн? Светлина!“ А Мургейз го гледаше като изпаднало в благоговение куче, по-галено от ръката на господаря си.
Гебрил извърна почти черните си очи към Мат. Погледът му беше много твърд и сякаш изпълнен с познание.
— Какво можеш да ни кажеш за това, момче?
— Нищо… ъъ… милорд. — Мат прочисти гърло; погледът на този мъж бе по-пронизващ и от този на Амирлин. — Отидох в Тар Валон да видя сестра си. Тя е новачка. Елз Гринуел. Аз съм Том Гринуел, милорд. Лейди Елейн разбра, че се каня да се отбия в Кемлин пътьом за дома — аз съм от Комфи, милорд, едно малко селце северно от Бейрлон; никога не бях виждал по-голямо място от Бейрлон преди да ида в Тар Валон — и тя — лейди Елейн де — ми даде това писмо да го донеса. — Стори му се, че Мургейз го погледна бегло, когато каза, че идвал северно от Бейрлон, но знаеше, че там има село с име Комфи: спомняше си, че го бяха споменавали някъде по хановете.
Гебрил кимна и каза:
— Знаеш ли накъде е тръгнала Елейн, момче? Или по каква работа? Говори истината и няма от какво да се боиш. Ако излъжеш обаче, ще те подложим на разпит.
Загрижената физиономия на Мат се получи съвсем естествено. Не се наложи да се преструва.
— Милорд, щерката-наследница я видях само веднъж. Тя ми даде това писмо — и една златна марка! — и ми каза да го донеса на кралицата. Не знам нищо повече за съдържанието му от това, което чух тук. — Гебрил, изглежда, се замисли. По лицето му не се разбираше повярвал ли е и една дума, или не.