— Не, Гебрил — рече отведнъж Мургейз. — Твърде много хора вече подлагахме на разпит. Разбирам нуждата от това така, както ти ми я обясни, но не и за този случай. Не и за едно момче, което е донесло писмо, чието съдържание не знае.
— Както нареди моята кралица, така и ще бъде — отвърна тъмният мъж. Тонът му беше изпълнен с почтителност, но той така докосна бузата й, че на лицето й избиха червени петна и устните й се разтвориха леко, сякаш очакваше целувка.
Мургейз въздъхна.
— Кажи ми, Том Гринуел, добре ли изглеждаше дъщеря ми, когато я видя?
— Да, моя кралице. Усмихваше се, смееше се и показваше едно сочно езиче… тоест…
Мургейз се засмя, тихо, без да престава да го гледа в лицето.
— Не се бой, младежо. Елейн наистина има сочно езиче и го показва, бих казала, по-често, отколкото трябва. Щастлива съм, че е добре. Сините й очи го огледаха проницателно. — Когато един младеж напусне малкото си село, често изпитва големи трудности, докато се завърне. Струва ми се, че те чака дълъг път преди отново да видиш своето родно Комфи. Възможно е дори да се върнеш в Тар Валон. Ако го направиш и ако отново видиш дъщеря ми, кажи й, че съм казала, че човек често се разкайва за онова, което е наговорил в гнева си. Няма да я прибера от Бялата кула преди да е дошло времето. Кажи й, че самата аз често си спомням за времето, което прекарах там, и ми липсват кротките беседи с Шериам в кабинета й. Кажи й, че това съм казала, Том Гринуел.
Мат сви рамене неловко.
— Да, моя кралице. Но… ъъ… аз не смятам да се връщам в Тар Валон. Мисля, че едно посещение в живота е предостатъчно за човек. Трябва да помогна на тати във фермата. Сестрите ми ще се скъсат от доене, докато ме няма.
Гебрил се разсмя гърлено.
— Нямаш търпение да доиш пак крави ли, момче? Може би няма да е зле да поразгледаш света преди да се е променил. Ето! — Той измъкна една кесия и му я хвърли; Мат напипа монетите под тънката гладка кожа, щом я хвана. — След като Елейн може да ти даде златна марка, за да й донесеш писмото, аз ще ти дам десет затова, че си го донесъл читаво. Разгледай света преди да се върнеш при кравите си.
— Да, милорд. — Мат вдигна кесията и нагласи на устните си плаха усмивка. — Благодаря ви, милорд.
Но тъмният мъж му махна пренебрежително да напусне и се извърна към Мургейз, стиснал пестници на бедрата си.
— Мисля, че е дошло времето, Мургейз, да изрежем този гноен цирей на границата на Андор. Чрез своя брак с Тарингейл Дамодред ти имаш права над Слънчевия трон. Гвардейците на кралицата могат със здрава ръка да подкрепят тези права. И аз мога да ги подкрепя с нещичко. Чуй ме.
Глава 47
Да надбягаш сянката
Таланвор поведе Мат към големия двор пред двореца. Наближаваше пладне. Мат изпитваше желание да се махне, да побърза. Едва се сдържаше да крачи спокойно редом с младия офицер. Някой можеше да се зачуди, ако го видеше да бяга, а може би — просто може би — нещата можеха да се окажат такива, каквито изглеждаха вътре. Може би Гебрил наистина не подозираше, че той знае. „Може би.“ От ума му не излизаха онези почти черни очи, които го бяха сграбчили като зъбци на вила, бяха го пронизали. „О Светлина, дано.“ Насили се да върви по-бавно, сякаш разполагаше с всичкото време на света — „Просто някакъв си тъп селяк с глава, пълна със сено вместо с мозък, зяпнал в парцалите и златото. Просто един мърляв пройдоха, на когото не би и хрумнало, че някой може да забие нож в гърба му“ — докато Таланвор не го изведе навън през една малка странична вратичка в едно от крилата на портите.
Дебелият офицер с очи на плъх все още беше отпред със стражите и когато видя Мат, лицето му отново почервеня. Но преди да си отвори устата, Таланвор заговори:
— Донесъл е писмо до кралицата от щерката-наследница. Радвай се, Елбер, че нито Мургейз, нито Гебрил разбраха, че си се опитал да го спреш. Лорд Гебрил много се заинтересува от посланието на лейди Елейн.
От червено лицето на Елбер пребледня като дантелената му яка. Отново изгледа Мат с омерзение и заситни пред редицата гвардейци, а лъскавите му очички занадничаха през решетките на шлема да видят дали някой от подчинените е забелязал страха му.
— Благодаря — каза Мат на Таланвор съвсем искрено. Беше забравил за дебелака, докато не го зяпна отново в лицето. — Сбогом, Таланвор.
Закрачи през овалния площад, стараейки се да не ускорява крачка, и с изненада забеляза, че Таланвор тръгна с него. „Светлина небесна, той сега на Гебрил ли е човек, или на Мургейз?“ Почти усети леко боцване между плешките си, като от нож, канещ се да се забие — „Огън да ме гори, той не знае! Гебрил не би могъл да подозира, че знам!“ — когато младият офицер най-сетне заговори.