— Дълго ли стоя в Тар Валон? В Бялата кула? Достатъчно ли дълго, за да поразбереш едно-друго?
— Бях там едва три дни — отвърна Мат предпазливо. Можеше да смали срока още повече — ако беше предал писмото, без да признава, че изобщо е бил в Тар Валон, щеше да го направи — но не допускаше мъжът да му повярва, че е бил целия този път да види сестра си само за да си тръгне същия ден. „Какво цели да разбере той, в името на Светлината?“ — Нищо не знам. Нищо съществено. Не са ме развеждали и не са ми обяснявали нищо. Бях там само за да видя Елз.
— Все трябва да си чул нещо, човече. Коя е тази Шериам? Въпросната беседа в кабинета й означава ли нещо?
Мат енергично разтърси глава, за да прикрие облекчението, изписало се на физиономията му.
— Нямам представа коя е — отвърна той искрено. Май беше чул Егвийн, или пък Нинив, да споменават името й. Някоя Айез Седай сигурно? — Защо непременно трябва да означава нещо?
— Не знам — отвърна тихо Таланвор. — Твърде много неща не знам. Понякога ми се струва, че тя се опитва да подскаже нещо… — Той изгледа рязко Мат. — Ти наистина ли си верен андорец, Том Гринуел?
— Разбира се, че съм — „Светлина небесна, ако продължавам да го повтарям толкова често, току-виж сам съм го повярвал.“ — А ти? Ти служиш ли вярно на Мургейз и Гебрил?
Таланвор го изгледа твърдо като милостта на хвърлен зар.
— На Мургейз служа аз, Том Гринуел. Не нея служа до смърт. Сбогом! — Той се обърна рязко и закрачи обратно към Двореца, с ръка на дръжката на меча.
„Обзалагам се, че — Мат подхвърли кесийката на Гебрил в ръката си, — че Гебрил твърди същото.“ Каквито и игри да играеха в Двореца, никак не държеше да го замесват в тях. И смяташе да се погрижи Егвийн и другите също така да не се замесват. „Глупави жени! Сега трябва да внимавам тяхната мръвка да не изгори, вместо да си пазя моята!“ Затича се чак след като улиците скриха двореца от очите му.
Когато нахлу презглава в „Кралски благослов“, нищо не беше се променило особено в библиотеката. Том и ханджията продължаваха да седят пред таблата с игра на камъчета — бяха подхванали друга игра, разбра той по разположението на камъчетата, но позицията пак не беше добра за Джил — а пъстрата котка клечеше на масата и се миеше. До котката лежеше поднос с изпушените им лули и плато с храна за двама, а вещите му бяха прибрани от креслото. До лакътя на всеки от двамата мъже бе поставена чаша с вино.
— Аз ще напускам, господин Джил — обяви Мат. — Можете да задържите монетата и да приспаднете от нея едно ядене. Ще остана колкото да хапна, но веднага след това тръгвам за Тийр.
— Какво толкова си се разбързал, момче? — Том, изглежда, гледаше повече котката, отколкото игралната дъска. — Та ние едва-що пристигнахме.
— Значи все пак си предал писмото на лейди Елейн? — попита нетърпеливо ханджията, — И както изглежда, си опазил кожицата си здрава. Ти наистина ли се покатери по оная стена, като другия младеж? Не, това всъщност няма значение. Кажи сега, това писмо успокои ли Мургейз? Все още ли трябва да стъпваме на пръсти като в паници бе, човек?
— Предполагам, че я успокои — отвърна Мат. — Мисля, че да. — Той се поколеба за миг и подхвърли кесията на Гебрил в ръката си. Тя издрънча. Все още не беше надничал в нея да види дали наистина има десет златни марки — на тегло изглеждаше толкова. — Господин Джил, какво можете да ми кажете за този Гебрил? Освен факта, че не обича Айез Седай. Казахте, че е отскоро в Кемлин, нали?
— Защо искаш да знаеш за него? — попита Том. = Бейзъл, ще сложиш ли най-после камъче, или не? — Ханджията въздъхна и тупна едно черно камъче на дъската, а веселчунът поклати глава.
— Ами, момко — провлече Джил, — то няма кой знае какво за разправяне. Дойде тук през зимата, някъде от запад. Откъм вашите краища, струва ми се. Може да е било от Две реки. Чух да споменават нещо за планините.
— А, ние в Две реки лордове нямаме — каза Мат. — Може да се намират такива около Бейрлон. Не знам.
— Може и така да е, момко. Не бях и чувал преди за него, но мен лордовете из страната никога не са ме интересували много. Дойде тук точно докато Мургейз беше в Тар Валон и половината град се боеше, че Кулата ще направи и тя да изчезне като дъщеря си, а другата половина не искаше да се връща. Смутовете се надигнаха отново, както миналата година, в края на зимата.
Мат поклати глава.
— Мен политиката не ме интересува, господин Джил. Искам да науча повече за Гебрил. — Том го изгледа навъсено и започна да чисти със сламка недоизгорелия табак в лулата си.