— Мълва. — Том чешеше носа си и като че ли говореше на себе си. — Никой не може да спре мълвата да стигне до ушите на Мургейз, а ако достигне до слуха й достатъчно силно, ще започне да се чуди. Мълвата е гласът на народа, а гласът на народа често говори истината. Мургейз го знае. Няма друг жив човек по света, когото бих подкрепил срещу нея в Играта. Любов или не, почне ли веднъж Мургейз да следи Гебрил отблизо, той няма да може да скрие от нея и белезите си от детството. Ако пък разбере, че се кани и да навреди на Елейн… — той постави едно камъче върху дъската; позицията на пръв поглед изглеждаше неуместна, но Мат бързо съобрази, че само след три хода една трета от камъчетата на Джил ще са заклещени — ако това разбере, на лорд Гебрил ще му устроят най-пищно погребение.
— Пак с твоята Игра на Дворове — изсумтя Джил. — Но какво пък, може н да свърши работа. На лицето му внезапно изгря усмивка. — Дори знам на кого да кажа да я пусне. Трябва само да спомена на Джилда, че съм го сънувал, и след три дни тя ще го е разказала на половината прислужнички из новия град като самата истина. Тя е най-голямата клюкарка, която Създателят е създавал.
Само внимавай да не проследят до теб, Бейзъл.
Затова не се бой, Том. Само преди седмица един човек ми разказа един от собствените ми лоши сънища като нещо, което чул от някого, който пък го чул от друг. Джилда трябва да е подслушала, докато го разказвам на Колийн, но когато я попитах, ми изреди списък с имена, водещи до другия край на Кемлин. Какво пък, тръгнах по него и стигнах до последния човек, само за да разбера през колко усти е минало, а топ ме увери, че това било собственият му сън. Няма страшно, Том.
— Мат изобщо не се интересуваше какво правят с мълвите си — никаква мълва нямаше да помогне на Егвийн или на другите две — но едно нещо го озадачи.
— Том, ти говориш за всичко това някак много спокойно. Мислех, че Мургейз е била голямата любов в живота ти.
Веселчунът отново се загледа в лулата си.
— Мат, една много мъдра жена някога ми каза, че времето щяло да излекува раните ми, че времето смекчавало всяка болка. Тогава и повярвах. Но тя се оказа права.
— Искаш да кажеш, че вече не обичаш Мургейз?
— Момче, петнадесет години минаха, откакто напуснах Кемлин на половин крачка пред секирата на палача, с мастилото от подписа на Мургейз все още незасъхнало върху декрета. Докато седях тук и слушах плямпането на Бейзъл — Джил бурно възрази и Том повиши глас — плямпането, казвам, за Мургейз и Гебрил, и как можели да се оженят, осъзнах, че отдавна заглъхналата страст вече я няма. О, предполагам, че все още ми е мила, може би дори я обичам малко, но вече не е онази голяма страст.
— А пък аз тъкмо си бях помислил, че ще изтичаш до Двореца да я предупредиш. — Мат се разсмя и се изненада, че Том му приглася.
— Чак такъв глупак не съм, момче. Дори и глупакът знае, че жените и мъжете понякога мислят различно, но най-голямата разлика е следната. Мъжете забравят, но никога не прощават; жените прощават, но никога не забравят. Мургейз може да ме целуне по бузата, да ми подаде чаша вино и да ми каже колко съм й липсвал.
И после да каже на стражите да ме хвърлят в тъмницата и на палача. Не. Мургейз е една от най-способните жени, които съм познавал, а това означава нещо, Чак ми е жал за Гебрил, ако тя разбере какво крои той. Тийр, казваш? Не може ли поне да изчакаме да тръгнем утре? Бих поспал една нощ.
— Смятам да съм колкото се може по-близо до Тийр преди да е паднала нощта. — Мат примигна. — Да не смяташ да тръгнеш с мен? Стори ми се, че искаш да останеш тук.
— Ти не чу ли току-що, че съм решил да не допускам да ми отрежат главата? За мен Тийр изглежда по-безопасно място от Кемлин и вече не ми изглежда толкова лошо. Освен това онези момичета ми допадат. — В ръката му се появи нож и отново изчезна, също така ненадейно. — Не бих искал да им се случи нещо лошо. Но щом си решил да стигнеш бързо до Тийр, значи ти трябва Арингил. Една бърза лодка ще ни откара там с няколко дни по-бързо и от най-бързите коне, дори да ги яздим до смърт. И не го казвам само защото задникът ми е добил формата на седлото.
— Значи Арингил. Стига да е по-бързо.
— Ами — рече Джил — като си решил да тръгваш, момко, предполагам, че трябва да се погрижа за онова ядене. — Той издърпа стола си и се запъти към вратата.
— Задръжте това за мен, господин Джил — каза Мат и му подхвърли изтърканата кожена кесия.