„Какво е «Привидение»? — помисли си Егвийн. — Както и «зъбати риби», впрочем.“
— Ще разполагаме с доказателства, когато ги намерим — каза Нинив. — В тях трябва да са нещата, които са откраднали, а ние можем да ги опишем. Това са стари неща, с малка стойност за някой друг освен за нас самите и за приятелите пи.
— Ще се изненадаш колко скъпо могат да струват някои стари неща — отвърна сухо Айлюин. — Старият Люес Мюлан измъкна три паници от сърцекамък и една чаша в мрежите си миналата година, край Пръстите на Дракона. Сега вместо прогнила рибарска лодчица има кораб, с който търгува нагоре по реката. Старият дори не беше разбрал с какво богатство разполага преди да му го кажа. Много е вероятно на същото място да има и други такива неща, но Люес дори не си спомня къде е точно. Не знам дори как е успявал да вади риба с мрежата си, толкова прокъсана беше. Половината рибарски лодки в Тийр хвърляха там с месеци да търсят куендияр по дъното, а не писии и калкани, и на някои от тях имаше и лордове, които да им сочат къде да влачат мрежата. Толкова могат да струват старите неща, ако са достатъчно стари. Мисля, че наистина имате нужда от мъж за тази работа, и се сещам за един.
— Кой? — попита бързо Нинив. — Ако имаш предвид някой лорд, някой от Върховните лордове, не забравяй, че все още не разполага ме с никакво доказателство, докато не ги издирим.
Айлюин така се разсмя, че чак се задави.
— Момиче, никой от Блатото не познава нито Върховен, нито никакъв лорд. Ще ви доведа Джюйлин Сандар. Той е ловец на крадци. Най-добрият. Не знам как е в Андор, но тук един ловец на крадци работи повече за хора като мен и вас, отколкото за лорд или търговец, и при това взима по-ниска цена. Джюйлин може да издири тези жени, стига да могат да се намерят, и ще ви върне нещата, без да ви се налага дори да се приближавате до тези Мраколюбци.
Нинив се съгласи, сякаш не беше напълно убедена, и Айлюин завърза на обувките си чифт дървени платформи — токове, така ги нарече — и бързо излезе. През едно от кухненските прозорчета Егвийн я изгледа как излиза от двора.
— Добре се учиш за Айез Седай, Марим, няма що — промълви тя, извръщайки се от прозореца. — Подвеждаш хората не по-зле от Моарейн.
Лицето на Нинив пребледня.
И изведнъж Елейн стана и зашлеви Егвийн през лицето. Егвийн беше толкова зашеметена, че успя само да зяпне.
— Отиде твърде далече — каза й рязко златокосата. — Твърде далече. Трябва да живеем заедно, иначе със сигурност ще загинем заедно! Ти каза ли на Айлюин истинското си име? Нинив каза на жената това, което можехме — че търсим Мраколюбци, и това беше достатъчно рисковано, да се свържем с Мраколюбци. Каза й, че те са опасни, че са убийци. Да не искаше да й каже, че са Черна Аджа? В Тийр? Ти би ли заложила всичко, че Айлюин ще премълчи дори и това, което тя й каза?
Егвийн боязливо отърка брадичката си. Елейн имаше здрава ръка.
— Не съм длъжна да ми харесва, че го правим.
— Знам — въздъхна Елейн. — И на мен не ми харесва. Но сме длъжни да го правим.
Егвийн обърна гръб и се загледа през прозореца към конете. „Знам, че сме длъжни. Но не съм длъжна да ми харесва.“
— Госпожо Джослин? Госпожо Джослин!
Трябваше й малко време, докато се сети, че това е името, с което бе избрала да се представи на капитан Кейнин. Тя бавно вдигна глава и фокусира погледа си върху издълженото лице на капитана.
— Пристигаме, госпожо Джослин. Нали все повтаряхте колко нямате търпение да слезете на брега. Е, вече пристигнахме на пристана. — Гласът му не криеше собственото му нетърпение да се отърве от трите си пътнички, две от които не правеха нищо друго, освен да „бълват“, както го наричаше той, и да стенат по цяла нощ.
Босоноги, голи до кръста моряци хвърляха въжета на мъжете по каменния кей. Докерите носеха къси кожени елеци вместо ризи. Веслата вече бяха прибрани, с изключение на две, които предпазваха кораба да не се удари рязко в кея. Плоските камъни на кея бяха влажни; във въздуха се долавяше мирис на скоро спрял дъжд и това донякъде беше успокоително. Клатушкането беше престанало преди малко, но стомахът й го помнеше. Слънцето се смъкваше на запад. Тя се помъчи да не помисля за вечеря.
— Много добре, капитан Кейнин — промълви Егвийн с цялото достойнство, което можеше да събере. „Нямаше да говори така, ако си носех пръстена, дори да му се избълвах на ботушите.“ Щом си го представи, потръпна.
Сега пръстенът й с Великата змия и усуканият пръстен на тер-ангреала висяха на гърдите й. Каменният пръстен докосваше хладно кожата й — почти достатъчно, за да противодейства на влажния топъл въздух. Тя беше установила, че колкото повече използва тер-ангреала, толкова повече й се иска да го докосва през деня, без кожата на кесията между него и себе си.