Тел-айеран-риод все още не й показваше нещо особено полезно. Понякога за миг се появяваха образите на Ранд, на Мат или на Перин — също както и в собствените й сънища без тер-ангреала, но нямаше нищо, от което да може да извлече някакъв смисъл. Сеанчанците, за които отказваше изобщо да мисли. Кошмари с някакъв Бял плащ, който поставяше майстор Люхан в огромен зъбат капан за примамка. Какво правеше този сокол на раменете на Перин и защо беше толкова важно той да избере между секирата, която носеше сега, и ковашкия чук? Какво означаваше това, че Мат играеше на зарове с Тъмния, и защо непрекъснато викаше: „Идааа!“ И защо в съня й се струваше, че вика на нея? И Ранд. Той пък се промъкваше през непрогледна тъма към Каландор, докато около него крачеха шестима мъже и пет жени, като някои искаха да го хванат, а други не го забелязваха, някои се опитваха да го упътят към блестящия кристален меч, докато други се мъчеха да му попречат да стигне до него, правейки се, че не знаят къде се намира. Един от мъжете имаше пламъци вместо очи и държеше толкова отчаяно Ранд да загине, че тя почти го усещаше със сетивата си. Струваше й се, че го познава. Баал-замон. Но кои бяха останалите? Ранд пак в онази суха прашна килия с малките твари, които се забиваха в кожата му. Ранд, как се сражава с орда сеанчанци. Ранд, изправен срещу нея самата, и жените с нея, а една от тях беше сеанчанка. Всичко това беше твърде объркано. Трябваше да престане да мисли за Ранд и другите и да се съсредоточи върху това, което предстоеше на нея самата. „Какво ли крои Черната Аджа? Защо не сънувам нещо за тях? Светлина, защо не мога да се науча да го карам да прави това, което аз искам?“
— Свалете конете на брега, капитане — нареди тя на Кейнин. — Ще кажа на госпожа Марим и на госпожа Карила. — Това бяха Нинив — Марим — и Елейн — Карила.
— Пратих човек да ги извести, госпожо Джослин. А вашите животни ще слязат на кея веднага щом хората ми нагласят макарата.
Изглеждаше много доволен, че най-сетне ще се отърве от тях. Тя си помисли дали да не му каже да не бърза много, но веднага го отхвърли. Клатушкането на „Бегач“ можеше и да е спряло, но тя искаше вече да има суха земя под краката си. На часа. Въпреки това потупа Мъгла по ноздрите и остави кобилата да подуши шепата й само за да покаже на Кейнин, че не бърза чак толкова.
Нинив и Елейн се появиха от стълбата към каютите, и двете натоварени с вързопите и дисагите си, а Елейн също така натоварена и с Нинив, Когато Нинив забеляза, че Егвийн ги гледа, се дръпна от щерката-наследница и продължи без чужда помощ. Двама от екипажа се приближиха и пристегнаха широк брезентов колан под корема на Мъгла. Егвийн се забърза долу да вземе своите вещи. Когато се върна, кобилата й вече се намираше на кея, а пъстрият кон на Елейн висеше в брезентовите ремъци по средата на разстоянието.
Щом стъпи на пристана, единственото, което изпита, бе облекчение. Това тук нито се въртеше, нито се клатеше. А после се загледа към града, приближаването до който им беше струвало такива страдания.
Дълги каменни складове се точеха покрай брега и имаше много кораби, големи и малки, привързани на кейовете или хвърлили котва в реката. Тя припряно извърна очи от корабите, Тийр се оказа издигнат върху плоска равнина, без никакво хълмче. По разкаляните пръстени улици между складовете се мяркаха дървени и каменни къщи и ханове. Покривите им, покрити с керемиди или каменни плочи, бяха със странно заострени ръбове. Отвъд тях успя да различи стена от тъмносив камък, а зад нея — върховете на кули с високи тераси и дворци с бели куполи. Куполите бяха с четвъртити форми, а покривите на кулите изглеждаха заострени като някои от покривите извън стената. Тийр беше голям колкото Кемлин или Тар Валон, и макар не толкова хубав като тях, все пак си беше един от великите градове. Но при все това тя усети, че нищо друго не приковава погледа й освен Тийрския камък. Беше чувала за него от разкази, знаеше, че е най-могъщата крепост на света и също така най-древната, първата построена след Разрушението на света, но нищо не я беше подготвило за тази гледка, Отначало й заприлича на голям сив каменен хълм или по-скоро на малка планина, проточваща се на запад от Еринин и през града. Дори след като забеляза огромното знаме, плющящо на най-високата й точка — три наклонени лунни сърпа на поле наполовина червено, наполовина златно; знаме, което се вееше на височина поне триста крачки над реката и въпреки това достатъчно голямо, за да се вижда ясно отдолу — дори след като различи бойниците и кулите, беше трудно да повярва, че Тийрският камък е построен, а не е просто изсечен от каменна височина, която вече се е намирала тук.