— Изградена със Силата — промълви Елейн. Тя също се взираше към Камъка. — Потоци от Земя, оплетени да извлекат камъка от земята, Въздух, който да го донесе от всички краища на света, и Земя и Огън, за да превърнат всичко това като излято от едно цяло, без шевове, без цепнатини, без хоросан. Атюан Седай твърди, че днес Кулата не би могла да издигне такова нещо. Странно, като се имат предвид чувствата на днешните Върховни лордове по отношение на Силата.
— Смятам — каза тихо Нинив, поглеждайки изпод вежди минаващите край тях докери — че тъкмо предвид това не бива да споменаваме на висок глас някои други неща. — Елейн изглеждаше разкъсана между възмущението си — тя го беше изрекла съвсем тихичко — и съгласието; щерката-наследница се съгласяваше с Нинив твърде често и с твърде голяма готовност, за да се хареса това на Егвийн.
„Само когато Нинив е права“ — призна си тя неохотно. Жена с пръстена на Змията или дори смътно свързана с Тар Валон тук щеше да бъде под зорко наблюдение. Дори босоногите докери с кожените елеци не обръщаха никакво внимание на трите жени, а си мъкнеха балите и сандъците. Силна миризма на риба висеше във въздуха; трите съседни кея бяха обкръжени от малки рибарски лодки, също като на рисунката в кабинета на Амирлин. Голи до кръста мъже и боси жени вадеха кошове с риба от лодките — купища от сребро, бронз и зелено, и цветове, за които Егвийн не бе и подозирала, че могат да се срещат при рибите, като яркочервено, тъмносиньо, сияйно жълто, някои с ивици и петна в бяло и други цветове. Тя се сниши към ухото на Елейн и й прошепна:
— Тя е права, Карила. Не забравяй, че си Карила. — Не искаше Нинив да чува такива признания. Ликът й не се променяше, когато ги чуеше, но Егвийн веднага усещаше задоволството й, излъчващо се като зной от кухненска печка.
Тъкмо смъкваха черния жребец на Нинив; моряците вече бяха изнесли такъмите му от кораба и просто ги хвърлиха върху влажните камъни на кея. Нинив погледна към конете и отвори уста — Егвийн беше сигурна, че се кани да се разпореди да им ги оседлаят — но отново ги затвори и ги стисна плътно, сякаш й костваше известно усилие. Посегна към плитката си и силно я дръпна. Без да дочака да издърпат докрай брезентовия ремък, Нинив метна постелката върху гърба на черния и намести върху него седлото. Дори не погледна към другите две жени.
В момента Егвийн не гореше от нетърпение да се качи на коня — движенията на коня можеше опасно да напомнят на стомаха й за движението на „Бегач“, — но още един поглед към разкаляните улици я убеди. Обувките и бяха дебели, но нямаше да и се хареса да чисти после калта от тях, нито да повдига полите си, докато гази. Набързо оседла Мъгла, качи се на гърба й и намести полите си. Малко шев на „Бегач“ — този път Елейн се беше справила с това, щерката-наследница можеше да подшива много фино — бе разделил изрядно роклите им, за да могат да яздят удобно.
Нинив за миг пребледня, понеже жребецът реши да подскочи, но успя да задържи устните си стиснати, както и юздите впрочем, и скоро успя да го удържи. След като преминаха бавно покрай дългите складове, тя най-сетне заговори:
— Трябва да издирим Лиандрин и другите с нея, без те да са разбрали, че разпитваме за тях. Те сигурно знаят, че идваме — поне за една от нас. — но бих предпочела да не разберат, че сме тук, преди да е станало твърде късно за тях. — Тя вдиша дълбоко. — Признавам, че все още не съм измислила никакъв начин как да го постигнем. Все още. Някоя от вас да има предложения?
— Ловец на крадци — каза Елейн без колебание. Нинив я изгледа намръщено.
— Искаш да кажеш като Хюрин? — намеси се Егвийн. — Но Хюрин служеше на своя крал. Един тукашен ловец на крадци не би ли трябвало да служи на Върховните лордове?
Елейн кимна и за миг Егвийн завидя на щерката-наследница за стомаха й.
— Да, би трябвало. Но ловците на крадци не са като кралските гвардейци или като тайренските Бранители на Камъка. Служат на владетеля, но хора, които са ограбени, понякога им плащат, за да им върнат ограбеното. А понякога взимат пари и за да издирят хора. Поне в Кемлин е така. Не виждам причина да не е така и в Тийр.
— Тогава взимаме стаи в някой хан — каза Егвийн — и молим ханджията да ни намери ловец на крадци.
— Не в хан — отвърна Нинив твърдо, докато подкарваше жребеца: изглежда, и за миг не изпускаше животното от вниманието си. — Лиандрин поне ни познава и трябва да приемем, че другите също. Те със сигурност ще следят хановете за онези, които са тръгнали по дирите им. Наистина смятам да щракнем техния капан в лицата им, но не и ние да се окажем вътре. В хан няма да отседнем. Егвийн реши да не й доставя удоволствие, като я пита.