— Пак ще завали — потръпна Нинив въпреки топлината в стаята. — Усещам, че иде буря. — Айлюин само поклати глава и се залови да пълни купи с рибена супа за вечеря.
След като се нахраниха и почистиха, Нинив и Айлюин останаха да поседях край масата и да побъбрят за своите билки и церове. Елейн се залови с малко късче бродерия по рамото на пелерината си, с малки сини и бели цветчета, а после зачете „Есетата на Вилим Манахски“ — взе я от лавичката с книги на Айлюин. Егвийн също се опита да почете, но нито есетата, нито „Пътешествията на Джейин Бродяжника“, нито хумористичните приказки на Алерия Елфин можеха да я заинтересуват повече от няколко страници. Непрекъснато опипваше каменния тер-ангреал в пазвата си. „Къде ли са те? Какво търсят в Камъка? Никой друг освен Дракона — ще рече Ранд — не може да докосне Каландор, какво искат те тогава? Какво? Какво?“
Когато съвсем се смрачи, Айлюин им показа спалните им на втория етаж, но след като самата тя се прибра в своята, те се събраха в тази на Егвийн. Тя вече се бе съблякла по нощница. Камъкът с цветните жилки беше много по-тежък от златото. Всяка нощ откак напуснаха Тар Валон, правеха това, единственото изключение беше през онази нощ с айилците.
— Събудете ме след час — каза тя.
Елейн се намръщи.
— Толкова ли кратко ще е този път?
— Притеснена ли си? — попита Нинив. — Напоследък го използваш твърде често.
— Ако не го правех, все още щяхме да търкаме гърнетата в Тар Валон и да се надяваме, че ще намерим Черната Аджа преди някой Сив да е намерил нас — отвърна рязко Егвийн. „Светлина, Елейн е права. Дърля се като някое сприхаво дете.“ Вдиша дълбоко. — Май наистина съм притеснена. Може би защото сега сме твърде близо до Сърцето на камъка. Толкова близо до Каландор. Толкова близо до капана, каквото и да е той.
— Внимавай — каза Елейн, а Нинив добави малко по-спокойно:
— Бъди много предпазлива. Егвийн. Моля те. — Подръпваше плитката си изкъсо.
Егвийн се изтегна на широкото легло, а двете й приятелки седнаха от двете й страни. От небето отекна гръмотевичен тътен. Сънят дойде бавно.
Наново се озова сред ниските хълмчета, както всеки път в началото, с цветята и пеперудите под пролетното слънце, с нежния ветрец и чуруликащите птици. Този път бе облечена в зелена коприна, със златни птици, избродирани по гърдите, и зелени кадифени пантофи. Тер-ангреалът изглеждаше толкова лек, че можеше да се издигне от роклята й, ако не го задържаше тежестта на пръстена с Великата змия.
По най-простия начин, с опити и грешки, бе научила мъничко за правилата на Тел-айеран-риод — дори този Свят на сънища, този Невидим свят, си имаше правила, макар и странни; беше сигурна, че все още не знае и една десета от тях — и бе усвоила един начин да се озовава там, където сама желае. Притваряйки очи, тя изпразни съзнанието си, както би го сторила, за да прегърне сайдар. Не беше никак лесно, тъй като розовата пъпка все се мъчеше да се оформи и тя все усещаше близостта на Верния извор и копнееше да го прегърне, но сега трябваше да запълни празнотата с нещо друго. Представи си Сърцето на камъка, така, както го беше виждала в сънищата си, до най-малката подробност, със съвършени очертания. Огромните гладки колони от червен мрамор. Изтритите от вековете мраморни плочи по пода. Куполът, високо над главата й. Кристалният меч, недосегаем, бавно завъртащ се посред самия въздух. Когато той се оформи толкова реален, че можеше да посегне и да го докосне, тя отвори очи и се озова там, в Сърцето на камъка. Или поне в Сърцето на камъка такова, каквото съществуваше в Тел-айеран-риод.
Колоните си бяха там, както и Каландор. А около искрящия меч, почти толкова призрачни и безтелесни, седяха кръстосали нозе тринадесет жени и се взираха във въртящия се Каландор. Меднокосата Лиандрин извърна глава, погледна право в Егвийн с големите си тъмни очи и сочните й като розов цвят устни се усмихнаха.
Задъхана, Егвийн седна в леглото така бързо, че чак залитна.
— Какво има? — попита разтревожена Елейн. — Какво стана? Изглеждаш уплашена.
— Ти едва-що затвори очи — добави тихо Нинив. — За пръв път се връщаш преди ние да сме те събудили. Стана нещо, нали? — Тя рязко дръпна плитката си. — Добре ли си?
„Как успях да се върна? — почуди се Егвийн. — О, Светлина, та аз дори не разбрах как го направих“ — Знаеше само, че й се ще да отложи онова, което трябваше да им каже. Развърза кожената връв от врата си и стисна в шепа пръстена с Великата змия и по-големия, усукан тер-ангреал.