— Те ни очакват — промълви тя най-сетне. Не беше нужно да пояснява кои. — И мисля, че знаят, че сме в Тийр.
Бурята се изсипа над града.
Дъждът барабанеше по палубата над главите им. Мат гледаше втренчено камъчетата на дъската между него и Том и не можеше напълно да се съсредоточи върху играта въпреки тлъстия андорски сребърник, който го примамваше в края й. Изтрещя гръмотевица и в малките прозорчета проблесна мълния. Четири лампи осветяваха капитанската каюта на „Гълъб“. „Проклетият кораб може да е бърз като птица, но въпреки това се мъкне ужасно дълго.“ Съдът леко се раздруса, после отново; изглежда, сменяше курса. „Дано само не ни натика в тази проклета тиня! Дано успее да ни измъкне час по-скоро от тази проклета каца с масло, че ще му изсипя всичкото злато в проклетото гърло!“ Прозявка — откакто напуснаха Кемлин, не беше спал добре; тежките грижи, които го бяха налегнали, не му даваха покой — пак прозявка и той постави едно бяло камъче на пресечката на две линии; след три хода щеше да затвори почти една пета от черните камъчета на Том.
— Виж ти, можел си да играеш добре, момче — изръмжа одобрително веселчунът, дръпна от лулата и постави следващото си камъче, — когато влагаш малко ум в играта. — Табакът му ухаеше на сухи листа и жълъди.
Мат посегна за още едно камъче, но после примигна и го пусна. В същите три хода камъчетата на Том щяха да заклещят почти една трета от неговите. Това не беше го предвидил, а вече не виждаше изход.
— Ти губил ли си някога игра? А, губил ли си въобще някога игра?
Том извади лулата от устата си и отри мустаци с кокалчетата на пръстите си.
— От дълго време не съм. Мургейз обикновено ме биеше за два пъти по-малко време. Казват, че добрите пълководци и добрите играчи на Великата игра са добри и на камъчета. Тя е една от тях и не се съмнявам, че може да бъде и добър пълководец.
— Какво ще кажеш да хвърлим някой зар? На камъчета много се мисли и е много дълго.
— Предпочитам да печеля по-често от веднъж на девет-десет хвърляния — отвърна сухо веселчунът.
Вратата на каютата рязко се отвори и на прага се показа капитан Дерне. Изтръска наметалото си от дъжда и изруга под нос.
Светлината да ми изсуши кокалите дано, ако знам защо се съгласих да наемете „Гълъб“. И да ми искате да карам все по-бързо, пусто да опустее дано, посред тая черна нощ и тоя порой. По-бързо. Все това „по-бързо“, пусто опустяло дано! Досега сто пъти можеше да се натреса на някой проклет нанос, да я вземат мътните и скоростта, и вас дано!
— Ти поиска златото — отвърна Мат. — Ти каза, че тази купчини гнили дъски била бърза, Дерне. Кога ще стигнем Тийр?
Капитанът се подсмихна.
— Вече се връзваме на кея. И огън да ме изгори вместо някой опустял селянин, ако друг път пак взема на борда нещо говорещо! Е, къде ми е остатъкът от златото?
Мат изтича до едно от прозорчетата и надникна навън. Сред дрезгавия блясък на светкавиците за кратко се мерна мокър каменен кей. Той измъкна втората кесия със злато от джоба си и я подхвърли на Дерне. „Да е чувал някой за речен капитан, който да не залага на зарове!“
— Почти навреме — изръмжа младежът. „Светлината дано даде да не съм закъснял много.“
Беше напъхал всичките си резервни дрехи и одеялото в голямата кожена торба, а за нея беше завързал рулото с фойерверките. Сега метна импровизираните дисаги на рамо. Наметалото му ги покри и остана малко да зее отпред. По-добре беше той да се намокри, отколкото фойерверките, Той можеше да се изсуши и да стане като нов, но опитът с една от ценните му придобивки го бе убедил, че фойерверките не могат. „Май бащата на Ранд излезе прав“ Мат винаги беше смятал, че Селският съвет не иска да пали фойерверките в дъждовно време само защото гледката е по-красива в ясна нощ.
— Ти не смяташ ли вече да продадеш тези неща? — Том тъкмо намяташе веселчунското си наметало и го нагласяваше върху кожените калъфи на лютнята и флейтата.
— Не и преди да съм разбрал как действат, Том. Освен това помисли си каква веселба ще настане, ако ги запаля всичките.
Веселчунът потръпна.
Стига да не ги запалиш наведнъж, момче. Стига да не ги хвърлиш в някое огнище по време на вечеря. Като те гледам как неразумно се държиш с тях, направо не издържам да стоя край теб. Пак имаш късмет, че капитанът не ни изхвърли от кораба още преди два дни.
— Ни би го направил — засмя се Мат. — Не и докато втората кесия не беше в ръчичките му. А, Дерне?
Дерне подхвърляше кесията в дланта си.
— Досега не попитах, но вече ми дадохте златото и обратно няма да си го вземете. Я кажете, за какво беше всичко това? Това опустяло бързане?