— Един облог, Дерне. — Мат се прозя силно и вдигна тоягата да тръгва. — Облог.
— Облог! — Дерне зяпна издутата кесия. Другата, също като нея, лежеше заключена в ковчежето му. — В такъв облог трябва да е заложено цяло проклето кралство!
— Много повече — отвърна Мат.
Дъждът шибаше по палубата толкова силно, че той едва виждаше краката си, а ревът на бурята беше толкова яростен, че заглушаваше дори мислите му, Но все пак успя да различи светлини по улиците. Там нагоре щяха да се намерят ханове. Капитанът не бе излязъл на палубата да види как слизат, нито някой от екипажа бе останал под проливния дъжд. Мат и Том пристъпиха сами на каменния пристан и тръгнаха към най-близката улица.
Мат изруга, когато ботушите му затънаха в калта, но не можеше да направи нищо освен да продължи напред. Въздухът миришеше на риба.
— Ще намерим някой хан — каза той високо — и после ще изляза навън да поогледам.
— В това време? — извика Том в отговор. Дъждът се стичаше обилно по лицето му, но веселчунът гледаше да запази покрити повече инструментите, отколкото лицето си.
— Комар може да е напуснал Кемлин преди нас. Ако е разполагал с добър кон вместо крантите, които яздехме ние, може вече да е отпрашил от Арингил и да ни е изпреварил с цял ден, а не знам колко сме успели да наваксаме с този идиот Дерне.
— А, защо, пътуването беше бързо — отвърна Том неуверено. — „Гълъб“ си заслужава името.
И така да е, Том, дъжд или не, трябва да го намеря преди той да е намерил Егвийн, Нинив и Елейн.
Някой друг час повече нищо няма да промени, момче. В град като Тийр има стотици ханове. И може би още повече извън крепостните стени, а някои от местенцата са толкова малки, с по десетина стаи за гости, толкова малки, че няма и да ги забележиш, ако минеш покрай тях. Седмици ще минат, докато ги претърсиш всички. Но същото важи и за Комар. Можем цяла нощ да прекараме под дъжда. Бих се обзаложил срещу всичките монети, които са ти останали, че Комар няма да е навън.
Мат поклати глава. „Малко ханче с десетина стаи.“ Преди да напусне Емондово поле, най-голямата сграда, която бе виждал, беше ханът „Виноструй“, а там нямаше и десет стаи за гости. „Светлината да ме изгори, понякога си мисля, че изобщо не биваше да напускаме Емондово поле.“ Но Ранд със сигурност трябваше, а Егвийн вероятно щеше да умре, ако не бе заминала за Тар Валон. „А сега пък може да умре тъкмо защото замина.“ Той също вече не би се върнал във фермата. С кравите и овцете не можеш да играеш на зар. Но Перин все още имаше възможност да се върне у дома. „Прибери се у дома. Перин — помисли си той — Прибери се у дома, докато все още можеш.“ Тръсна глава. „Глупак! Защо пък той да иска?“ Помисли си за топло легло, но изхвърли тази мисъл от главата си. „Все още не.“
Нова мълния раздра небето, този път накършена на три, и ярко освети някаква тясна къща, по чиито прозорци сякаш бяха накачени китки сушени билки и дюкян, здраво залостен, с грънчар на табелата. Мат се прозя, присви рамене под дъжда и се помъчи да върви по-бързо през лепкавата кал.
— Мисля, че трябва да зарежа тази част от града, Том — извика той. — Всичката тая кал и воня на риба. Можеш ли да си представиш Нинив или Егвийн — особено пък Елейн! — да изберат да останат тук? Жените обичат чистичко и спретнато, Том, и да им мирише хубаво.
— Може би момче — измърмори Том. — Ще се изненадаш с какво се примиряват понякога жените. Но може и да си прав.
— Хайде, Том. Искам тази нощ да намеря или Комар, или момичетата, едно от двете.
Том закуцука след него.
Минаха през широките порти към града — без охрана в този силен дъжд — и Мат с облекчение най-сетне стъпи върху каменна настилка. И на не повече от петдесет крачки по улицата намериха хан. От прозорците му струеше светлина и отвътре се лееше музика. Дори Том преодоля тези последни петдесетина крачки бързо, колкото и да накуцваше.
Дългият бял сюртук на домовладелеца на „Белия полумесец“ бе втален, за разлика от палтата на повечето мъже около масите. Мат си помисли, че торбестите гащи на ханджията, пристегнати на глезените, са достатъчно широки, за да се поберат в тях двама души с по-обикновени размери, по един във всеки крачол. Прислужничките носеха тъмни, закопчани до шиите рокли и къси бели престилчици. Между двете камини музикант свиреше на ксилофон с дървени чукчета. Том го изгледа критично и поклати глава.
Добре закръгленият ханджия — казваше се Кейван Лоупър — с голяма радост им предостави стаи. Изгледа намръщено калните им ботуши, но среброто от джоба на Мат — златото беше на привършване — и пъстроцветното наметало на Том смекчиха бръчките по тлъстото му чело. Когато Том заяви, че е готов да изнесе някое представление в следващите вечери срещу скромно заплащане, бузите на Лоупър се разтресоха от удоволствие. За едър мъж с бял кичур на брадата не знаеше нищо, нито за три жени, отговарящи на описанията на Мат. Мат остави всичко с изключение на наметалото и тоягата си в стаята — едва погледна да се увери, че има легло — спеше му се, но не си позволи и да помисли за сън — след което изгълта набързо вкусната рибешка яхния и бързо излезе навън под дъжда. Изненада се, че Том го последва.