— Кой е онзи мъж с белия кичур на брадата? — попита Мат.
— Не сте от града, нали? — попита на свой ред ханджията. — И той е чужденец като вас. Никога не съм го виждал, но пък виждам що за птица е. Някакъв чуждоземец, дошъл тук и спечелил добре от търговията си. Достатъчно богат търговец, за да може да си позволи да носи меч. Но това не му дава право да се държи така с нас.
— Щом не си го виждал преди — каза Мат, — откъде знаеш, че е търговец?
Ханджията го изгледа така, сякаш бе чул най-тъпия въпрос.
— Палтото му виж, човече, и меча. Щом е отдалече, не може да е лорд или военен, затуй трябва да е богат търговец. — И той поклати глава, удивен колко глупави са чужденците. — Идват при нас да си пъхат носовете в работите ни и да закачат момичетата пред очите ни, но този не ще да е дошъл за това. Аз като отида в Блатото, не играя с някой рибар на комар за медниците му. И когато прескоча в Тавар, не залагам на зарове със селяни, дошли да си продадат зърното. — Залъска още по-свирепо каната в ръцете си. — Ама какъв късмет има! Сигурно така е натрупал състоянието си.
— И все печели, а? — Мат се прозя, зачуден как ли би вървял зарът му с противник с късмет като неговия.
— Понякога губи — промърмори ханджията, — когато залогът е няколко сребърни петака. Понякога. Но само да се натрупа до сребърна марка… Не по-малко от дузина пъти тази нощ, видях го с очите си, да печели на „Корони“ с три корони и две рози. И още толкова пъти на „Отгоре“, само шесторки, и на „Компас“, с три шестици и една петорка на всяко хвърляне. При такъв късмет, да ви кажа, Светлината да го грее дано, и всичко хубаво, ама да играеше поне с търговци, както си му е редът. Как може човек да има такъв късмет?
— Фалшиви зарове, с тежест — каза Том и се разкашля. — Когато иска да е сигурен, че ще спечели, използва зарове, които се обръщат на една и съща страна. Достатъчно е хитър, за да не са нагласени за най-печелившото хвърляне — народецът става подозрителен, ако винаги хвърляш „крал“. — Той вдигна вежда към Мат. — Комбинацията, която е почти невъзможно да бъде бита. Но не може да промени това, че те винаги показват една и съща страна.
— Чувал съм за такива — промълви замислен ханджията. — Иллианците ги използвали, разправят. — После поклати глава. — Но и двамата използват една и съща чаша и зарове. Не може да бъде.
— Донеси ми две чаши за зарове — каза му Том. — И два комплекта зарове за всяка. Корони или точки, няма значение, стига да са еднакви.
Ханджията го погледна намръщено, но стана — помъквайки благоразумно каничката със себе си — и скоро се върна с две кожени чашки. Том изсипа петте костени кубчета от едната на масата пред Мат. Било с точки или със символи, всички комплекти зарове, които Мат беше виждал, бяха или от кост, или дървени. Тези бяха с точки. Той ги вдигна и погледна навъсено Том.
— Нещо трябва да видя ли?
Том изсипа зарчетата от другата чаша в шепата си и после, почти толкова бързо, че човек да не може да проследи движението му, ги върна обратно и обърна чашката с тях с дъното нагоре върху масата.
— Сложи белег на всяко от тях, момче. Нещо малко, но колкото да знаеш, че са белязани.
Мат и ханджията се спогледаха озадачени. После и двамата погледнаха обърнатата с дъното нагоре чаша под ръката на Том. Досещаше се, че Том се кани да им покаже някой номер — веселчуните винаги правеха разни невъзможни неща, като гълтане на огън и измъкване на копринен плат от въздуха. — но не разбираше как Том ще може да направи какъвто и да било фокус, след като го следи толкова отблизо. Извади ножчето си, драсна по една чертичка на всеки зар, точно през средата на шестиците и каза: — Добре. Хайде покажи ни фокуса си.
Том взе зарчетата и ги постави на една стъпка встрани от ръката си.
— Виж за белезите си, момче.
Мат се намръщи. Ръката на Том продължаваше да стои върху обърнатата кожена чашка; веселчунът не беше я премествал, нито бе доближавал заровете на Мат до нея. Вдигна заровете… и примигна. На никой от тях нямаше белег. Ханджията ахна.
Том им показа другите пет зара.
Твоите белези са на тия. Точно това прави Комар. Това е детска игра, най-проста, макар да не допусках, че ще има толкова ловки пръсти за нея.
Май в края на краищата не ми се ще да играя на зарове с теб — промълви удивен Мат. Ханджията беше зяпнал в заровете. — Извикай Стражата, или както там я наричате — подкани го Мат. — Арестувайте го. — „В килията няма да може да убие никого. Да, но ако вече са мъртви?“ Мъчеше се да не се вслушва във вътрешния си глас, но той настоя. „Тогава ще се погрижа да го видя мъртъв, както и Гебрил, каквото и да ми струва това! Но те са живи, огън да ме гори! Не може да са загинали!“