Ханджията поклати глава.
— Аз ли? Аз да посоча този търговец на Бранителите? Ами те няма и да ги погледнат пустите му зарове. Само една дума да им каже и ще ме оковат и ще ме пратят да чистя каналите при Пръстите на Дракона. Може на място да ме съсече и Бранителите ще кажат, че съм си го заслужил. А, не. Може би просто ще се махне след известно, време.
Мат го изгледа кисело.
— Ако аз го издам става ли? Ще извикаш ли тогава Стражата или тия ваши Бранители?
— Нищо не разбираш. Ти си чужденец. Той може да е отдалеч, но е богат човек, важен.
— Почакай тук — обърна се Мат към Том, — Не смятам да го оставя да се добере до Егвийн и другите, каквото и да ми струва. — Прозя се и стана.
— Чакай, момче — извика Том след него, невисоко, но настоятелно. Веселчунът се надигна от стола си. — Огън да те гори, не знаеш в какво се забъркваш.
Мат му махна да седне и се приближи до Комар. Никой друг от присъстващите не бе приел предизвикателството му и той погледна Мат с любопитство, когато младежът подпря тоягата си на масата и седна срещу него.
После огледа преценяващо палтото на Мат и се ухили злобно.
— Искаш медници ли да ми залагаш, селянино? Не си губя аз времето с… — И млъкна, когато Мат плесна тлъста андорска жълтица на масата и се прозя срещу него, без да го прикрива. — Не си разговорчив, селянино, но макар нравът ти да се нуждае от изправяне, златото говори само и няма нужда от добро възпитание. — Разтърси кожената чаша в ръката си и пръсна заровете на масата. Закикоти се още преди заровете да спрат да се въртят. Те спряха и показаха три корони и две рози. — Това не можеш го надмина, селянино. Може пък да имаш още от това злато, скрито по дрипите ти, а? Какво си направил? Господаря си ли обра?
Посегна за заровете, но Мат го изпревари. Комар го изгледа сърдито, но го остави да вземе чашата. Ако и двете хвърляния бяха еднакви, щяха да хвърлят отново, докато единият спечели. Мат се усмихна и заразбърква заровете. Не беше мислил да дава на Комар възможност да ги подмени. Ако хвърлеха една и съща комбинация три-четири пъти поред — абсолютно една и съща всеки път, — дори и тези техни Бранители щяха да се вслушат. Цялата дневна щеше да види; хората трябваше да подкрепят думите му.
Той пръсна заровете върху масата. Отскочиха странно. Той усети… нещо… да се помръдва. Като че ли късметът му беше подивял. Стаята сякаш закръжи около него, закачена с нишки към заровете. Те се успокоиха. Пет корони. Очите на Комар щяха да излязат от орбитите си.
— Ти загуби — промълви тихо Мат. Щом късметът му беше стигнал до такава крайност, може би беше време да го подбутне още малко. Някакъв гласец в тила му прошепна да помисли добре, но му беше омръзнало да го слуша. — Струва ми се, че късметът ти се е изчерпил, Комар. Ако си убил онези момичета, късметът ти съвсем е закъсал.
— Аз дори не съм намерил… — започна Комар, все още зяпнал в заровете, а после рязко вдигна глава. Лицето му бе пребледняло. — Ти откъде знаеш името ми?
Значи все още не ги е намерил, „Късмет, сладък късметец мой, остани с мен.“
— Върни се в Кемлин, Комар. Кажи на Гебрил, че не си могъл да ги намериш. Кажи му, че са мъртви. Каквото искаш му кажи, но напусни Тийр още тази нощ. Ако те видя отново, ще те убия.
— Кой си ти? — изломоти едрият мъж. — Кой?… — В следващия миг мечът му лъсна и той скочи.
Мат блъсна масата в него, тя се преобърна и той грабна тоягата си. Беше забравил колко едър е Комар. Брадатият мъж избута масата срещу него. Мат се прекатури заедно със стола си, едва удържайки тоягата, а Комар запокити масата настрана и мушна с меча към него. Мат изхвърли ходилата си напред, за да го удари в корема и да спре устрема му, и замахна неловко с тоягата, само колкото да отклони меча. Но я изпусна и сграбчи китката на Комар. Мечът бе само на педя от лицето му. Той изпъшка, превъртя се назад и изрита с всичка сила противника си. Очите на Комар се разшириха и той полетя над Мат и се срути по гръб върху една от масите. Мат напипа тоягата си и се изправи. Комар не помръдваше.
Едрият мъж се беше проснал по гръб на масата, раменете и главата му висяха безпомощно от ръба й. Мъжете, които седяха около масата, бяха скочили и се бяха отдръпнали на безопасно разстояние. Споглеждаха се уплашено.
Мечът на Комар лежеше съвсем близо до ръката му, но той не помръдна. Взря се обаче в Мат, когато той изрита меча встрани и коленичи да го огледа. „Светлина! Май си е счупил гръбнака!“
— Казах ти да се махаш, Комар. Късметът ти наистина се изчерпи.
— Глупак — изпъшка едрият мъж. — Ти да не… мислиш… че съм… единственият, който ги преследва? Те няма да… оживеят до… — Очите му се взираха в Мат, устата му остана отворена, но от нея не излезе нито звук. И никога вече нямаше да излезе.