Глава 50
Чукът
Когато пристигнаха в Тийр, беше топъл слънчев следобед; от локвите по каменния, кей се вдигаше пара и на Перин му се стори почти толкова влажно, колкото в Иллиан. Въздухът — миришеше на смола, на дърво и коноп — по-нататък на юг по реката се виждаха корабостроителници — и също така миришеше на подправки, на желязо и ечемик, на благоухания, на вина и на още стотици неща, които не можеше да отличи в общата смесица, повечето идващи откъм складовете зад кейовете. Когато за миг полъхна вятър откъм север, той долови и миризма на риба, но тя заглъхна с въздушния порив. Никакви миризми на нещо, подир което да тръгнеш на лов. Умът му се пресегна да докосне вълците, преди сам да осъзнае какво върши и да затръшне собствените си прегради. Напоследък го правеше много често. Вълци, разбира се, нямаше. Не и в град като този. Дощя му се да не е така… самотен.
Той изведе Стъпко на кея след Моарейн и Лан. Огромните очертания на Тийрския камък се простираха вляво от тях, потънали в сянка и наподобяващи планински рид въпреки величественото знаме на най-високата му точка. Не му се искаше да поглежда към Камъка, но беше невъзможно да извърнеш очи към града и да не го видиш. „Дали той вече е тук? Светлина, ако вече се е опитал да влезе в това, може и да е загинал.“ И всичко щеше да се окаже напразно.
— Какво трябва да намерим тук? — попита Зарийн зад него. Не бе престанала да задава въпроси; просто не го правеше в присъствието на Айез Седай и на Стражника. — Иллиан ни показа Сиви хора и Дивия лов. Какво толкова крие Тийр, че… някой така отчаяно се мъчи да ви задържи по-далече от него?
Перин се огледа; никой от докерите, които разнасяха товари по пристанището, изглежда, не беше чул. Беше сигурен, че ако я бяха чули, щеше да надуши миризмата, на страха. С усилие преглътна острата забележка, лепнала се на езика му. Нейният език беше по-бърз и по-остър.
— То бива припряност, ама твоето не се понася — избоботи Лоиал. — Ти май си въобразяваш, че тук ще е по-лесно, отколкото в Иллиан, Файле.
— Лесно ли? — промърмори Зарийн. — Лесно! Лоиал, само за една нощ за малко не ни убиха на два пъти. Само Иллиан беше предостатъчен за славна Ловджийска песен. И на това му викаш лесно?
Перин отвърна с мълчалива гримаса. Никак не му хареса, че Лоиал я наричаше с избраното от нея име — то непрекъснато му напомняше, че според Моарейн тя е „соколицата“ на Мин. А и освен това с нищо не му помагаше да престане да мисли дали тя е красивата жена, от която Мин го беше предупредила да се пази. „Добре поне че още не съм се натъкнал на «ястребицата». Или, да не дава Светлината, на някой туатанец с меч! Виж, това наистина би било най-странното от всичко!“
— Престани да питаш, Зарийн — скастри я той, докато се мяташе на седлото на Стъпко. Ще разбереш защо сме тук, когато Моарейн реши да ти каже. — Стараеше се да не поглежда към Камъка.
Тя извърна тъмните си очи към него.
— Не мисля, че ти знаеш, ковачо. Точно затова няма да ми кажеш, защото и ти не знаеш. Признай си, селянче.
Той въздъхна и подкара Стъпко след Моарейн и Лан и Зарийн се отказа да пита повече.
Моарейн беше привързала намасленото си наметало зад седлото върху невзрачния вързоп, криеш знамето на Дракона, и въпреки жегата си бе наметнала синята пелерина от Иллиан. Качулката й прикриваше лицето и, пръстенът и с Великата змия бе окачен на връв около врата й. Тийр, беше им обяснила тя, не забранявал присъствието на Айез Седай, а само преливането, но Бранителите на Камъка следели зорко всяка жена, носеща пръстена. А тя не искаше да бъде следена.
Лан беше напъхал променящия цветовете си плащ в дисагите преди два дни, когато стана ясно, че онзи, който бе пратил след тях мракохрътите — „Самаил“, помисли си с тръпка на ужас Перин и се помъчи повече да не мисли за това — който и да беше той, се е отказал да праща подир тях нова глутница. Стражникът не бе отстъпил пред жегата в Иллиан нито пред по-малката жега в Тийр. Сиво-зеленикавият му сюртук беше закопчан догоре.
Перин носеше своята дреха полуразкопчана и с развързана яка на ризата. В Тийр може н да беше малко по-хладно от Иллиан, но въпреки това си беше горещо като лятото в Две реки, и както винаги след дъжд, влагата правеше въздуха още по-непоносим. Коланът на секирата му висеше закопчан около високия лък на седлото. Така му беше подръка, ако му потрябваше, а и се чувстваше по-добре, че не я носи на кръста си.
Калта по първите улици, по които минаха, го изненада, Доколкото бе виждал, само селата и по-малките градчета имаха непавирани улици, а Тийр беше един от големите градове. Но хората, изглежда, не се притесняваха и мнозина крачеха боси. Някаква жена, която премина на малки дървени платформи, за малко привлече вниманието му и той се зачуди защо всички не използват такива. Торбестите гащи на мъжете изглежда държаха по-хладно от неговите, плътно прилепнали по хълбоците, но беше сигурен, че ще се чувства като глупак, ако обуе такива. Представи си как се е облякъл в такива гащи, с голяма сламена шапка на главата, и се изкикоти.