— Какво смешно намираш, Перин? — попита Лоиал. Ушите му бяха клепнали и туфите се скриха в косата му, докато огиерът оглеждаше загрижено хората наоколо, — Този народец изглежда така… съкрушен, Перин. Нямаха такъв вид, когато бях тук миналия път. Дори хора, оставили да посекат Дъбравата им, не изглеждат толкова съкрушени.
Перин започна да се вглежда в хорските лица и разбра, че Лоиал е прав. Нещо бе помръкнало в лицата на повечето от тези хора. Надеждата може би. Любопитството, Почти не поглеждаха към яздещата група, освен колкото да се дръпнат от пътя на конете. На огиера, яхнал толкова едър кон, не обръщаха повече внимание, отколкото на Лан или Перин.
Улиците постепенно промениха облика си, уширявайки се в каменна настилка, след като преминаха портите на високата градска каменна стена под присвитите тъмнооки погледи на войници в ризници върху червени камизоли с широки ръкави, завършващи с тесни бели маншети, и кръгли шлемове с периферия, увенчани с остър връх. Наместо с торбести гащи като на другите мъже, тези бяха с плътно прилепнали, затъкнати под коленете във високи чизми. Войниците изглеждаха навъсено меча на Лан и неволно докосваха дръжките на своите, накриво поглеждаха и секирата на Перин, но и по техните лица, въпреки намръщените вежди и бдителните погледи, имаше нещо убито, сякаш нищо повече не заслужаваше усилието им.
От вътрешната страна на стената постройките бяха по-големи и по-високи, макар и повтарящи формата на тези отвън. Покривите изглеждаха странни за Перин, особено островърхите, но той беше виждал вече какви ли не странни покриви, откак бе напуснал родния край, та сега само се зачуди какви ли пирони използват да задържат керемидите. По някои места хората не използваха никакви пирони за тази цел.
Сред по-малките и по-обикновени сгради някак безразборно стърчаха дворци и величествени здания, струпвания на кули и ръбести бели куполи, обкръжени от всички страни с широки улици, от другата страна на конто можеха да се видят магазини, ханове и жилищни сгради. От едната страна на някаква огромна постройка с квадратни мраморни колони пред фасадата и с поне петдесет стъпала, отвеждащи до бронзови порти, високи пет разтега, имаше хлебарница, а от другата — шивашка работилница.
Тук се мяркаха повече мъже с дрехи и панталони като на войниците, макар с по-ярки цветове и без броня, а някои от тях дори носеха мечове. Женските рокли често бяха по-дълги, с дълбоки деколтета, оголващи раменете и дори част от гърдите, а платът им можеше да мине както за коприна, така и за вълна. Морският народ търгуваше през Тийр големи количества коприна. По улиците се движеха както носилки с балдахини и карети с конски впрягове, така и волски коли и фургони. Но и тук твърде много хора имаха същите посърнали физиономии, сякаш нещо ги беше съкрушило.
Ханът, който избра Лан. „Звездата“, беше с тъкачница от едната страна и ковачница от другата, с тесни проходи между тях. Ковачницата беше от недялан сив камък, докато тъкачницата и ханът бяха дървени постройки, въпреки, че „Звездата“ се извисяваше на четири етажа и имаше малки прозорчета и под самия покрив. Тракането на становете почти се заглушаваше от ударите откъм ковачницата. Оставиха конярите да отведат конете им отзад и влязоха в хана. Откъм кухнята се носеше миризма на риба, печен хляб и може би яхния, примесени с миризмата на печено овнешко. Посетителите бяха все с вталени палта и торбести панталони. Перин не мислеше, че по-богатите — някак си беше сигурен, че мъжете с цветните палта с широки ръкави и жените с оголени рамене и натруфени в цветна коприна са все богати — биха се примирили с толкова шумотевица. Може би затова Лан бе избрал точно това място.
— Как ще спим при цялото това тракане? — промърмори Зарийн.
— Нали никакви въпроси? — отвърна й той с усмивка и за миг си помисли, че тя се кани да му се изплези.
Ханджията беше кръглолик пооплешивял мъж в дълго тъмносиньо палто и торбести гащи. Закланя им се с опрени на тумбака си ръце. Същият израз на умора и примирение се четеше и по неговото лице.
— Светлината дано ви освети, почитаеми дами, и добре сте дошли — въздъхна той. Светлината дано ви освети, почитаеми господа, и добре сте дошли. — Сепна се, срещнал жълтите очи на Перин, и после извърна уморения си поглед към Лоиал. — Светлината дано да ви освети, приятелю огиер, и добре сте дошли. От година или повече не съм виждал от вашата раса в Тийр. Бяха дошли за малко работа в Камъка. В Камъка отседнаха, разбира се, но ги видях веднъж по улицата. — Завърши думите си с поредна въздишка, явно неспособен да изпита дори любопитство защо още един огиер е дошъл в Тийр, нито впрочем какво търси който и да е от тях тук.