Оплешивяващият ханджия, чието име се оказа Джура Харет, лично ги придружи до стаите им. Очевидно копринената дреха на Моарейн и това, че държеше лицето си прикрито, както и каменното лице на Лан, ги превръщаха в очите му в знатна госпожа и нейния личен телохранител, поради което заслужаваха по-особено внимание. Перин явно беше взет за слуга, докато за Зарийн ханджията изобщо не беше сигурен — за нейно видимо неудоволствие, — а Лоиал, в края на краищата, си беше огиер. Извика хора да съединят две легла за Лоиал, а на Моарейн предложи отделна стая за хранене, ако пожелае. Тя любезно прие.
Цялата обиколка по коридора на горния етаж направиха заедно, докато най-сетне Харет не се поклони и не се отдалечи с въздишка, оставяйки ги там, откъдето бяха започнали, пред стаята на Моарейн. Стените бяха боядисани в бяло и темето на Лоиал се триеше в тавана.
— Омразен тип — промърмори Зарийн, изтупвайки с две ръце праха от тесните си поли. — Сигурна съм, че ме взе за личната ви прислужничка, Айез Седай. Не мога да го понеса!
— Дръж си езика — тихо каза Лан. — Ако още веднъж използваш това име там, където могат да те чуят, ще съжаляваш, момиче. — Тя сякаш бе готова да възрази, но леденосините му очи усмириха езика й, макар и да не охладиха яростта в погледа й, Моарейн не им обърна внимание, Беше се замислила.
— Как ще тръгнем да търсим Ранд? — попита Перин, но тя, изглежда, изобщо не го чу. — Моарейн?
— Стойте около хана — промълви тя след малко. — Тийр може да е опасен град за човек, който не знае тукашните порядки. Шарката може да се прекъсне точно тук. — Последното го изрече съвсем тихо, повече на себе си. След това добави по-високо: — Лан, хайде да видим какво можем да открием, без да привличаме излишно внимание. Останалите стойте около хана.
— Стойте около хана — имитира Зарийн, след като Айез Седай и Стражникът изчезнаха надолу по стълбището. Но го произнесе достатъчно тихо, за да не я чуят. — Този Ранд. Той е онзи, когото нарекохте… — Ако в този момент приличаше на соколица, то соколицата беше доста притеснена. — А ние сме в Тийр, където Сърцето на камъка пази… А Пророчествата казват, че… Светлината да ме изгори дано, тавирен, нима точно в тази приказка трябваше да се забъркам? Това не е приказка, Зарийн, — За миг Перин се почувства също толкова безпомощен, колкото ханджията преди малко. — Колелото ни втъкава в Шарката. Ти сама избра твоята нишка да се заплете с нашите и сега е твърде късно да я разплетеш.
— Светлина! — изръмжа тя. — Ето че и ти започна да говориш като нея!
Той я остави с Лоиал и отиде да прибере вещите си в стаята — беше с ниско легло, удобна, но малка, както, изглежда, градските хора смятаха за подходящо за един слуга, с умивалник, столче и няколко окачалки на напуканата боядисана стена — и когато излезе, двамата ги нямаше. Привлякоха го ударите на ковашкия чук и той тръгна надолу.
Толкова неща в Тийр изглеждаха странни, че беше истинско облекчение да се озове в ковачница. Приземният етаж представляваше едно-единствено помещение без задна стена, с две дълги крила на порта вместо стената, отворени към заден двор за подковаване на коне и волове, с примка за привързване на животните. По поставките бяха подредени чукове, клещи с всевъзможни размери висяха по халките на страничните стени, подпорни, ножове за обрязване на копита и други налбантски сечива лежаха грижливо подредени по дървените скамейки редом с длета, клинове, щампи и още всякакви приспособления за ковашкия занаят. В сандъци лежаха подредени късове желязо и стомана с различна дължина и дебелина. Имаше пет точиларски колела с различна зърненост на камъка, имаше и шест наковални и три каменни пещи с духала, въпреки че само в една от тях грееше жарава. До тях стояха пълни с вода бъчви за закаляване.
Ковачът биеше с чука си върху нажежено до жълто желязо, стиснато здраво в тежки клещи. Беше с торбести гащи и със светло-сини очи, но дългата кожена жилетка върху голите му гърди и престилката не бяха по-различни от онези, които Перин и майстор Люхан носеха в Емондово поле, а дебелите му мишци и яките рамене подсказваха, че работи с метала от години. По тъмната му коса имаше почти толкова кичури сиво, колкото и по главата на майстор Люхан. Други жилетки и престилки висяха по стените, сякаш човекът имаше калфи, но такива в момента не се мяркаха, Огънят в пещта замириса на Перин като у дома. На дома му замириса н нажеженото желязо.