— А ти какво ще направиш, ковачо? Изглежда, са решили ние да чакаме и да гледаме безучастно, докато те гонят приключението. Не че бих възразила.
Перин се усъмни в последното.
— Първо — отвърна й той, — смятам да похапна. А после ще размисля за един чук. — „И ще се опитам да отгатна какво точно изпитвам към теб, Соколице.“
Глава 51
Стръв за мрежата
На Нинив й се стори, че с крайчеца на окото си мерна надолу по огряната от слънце улица един висок мъж с рижа коса и с развяно кафяво наметало, но когато се извърна да погледне изпод широката периферия на синята сламена шапка, която Айлюин и беше дала, между тях вече трополеше теглен от волове голям фургон. Когато впрягът се изниза, мъжа вече го нямаше. Тя беше почти сигурна, че на гърба му висеше калъф на флейта и че дрехите му определено не бяха тайренски, „Не е възможно да е бил Ранд. Само защото непрекъснато го сънувам не означава, че е могъл да измине целия този път от Равнината на Алмот.“
Един от босоногите мъже, забързани край нея, се подхлъзна и докато падаше, от коша, който носеше, изхвърчаха изведнъж няколко големи сребролюспести риби. Човекът падна на ръце и колене в калта и ги зяпна. Всички риби се бяха забили в калта с главите надолу, оформяйки около него пълен кръг. Дори малцината минувачи зяпнаха към странната гледка. Мъжът бавно се изправи, свали коша от гърба си и започна да събира рибата, като клатеше глава и мърмореше.
Нинив примигна, но в момента си имаше работа с един кожодер с полско лице, застанал срещу нея на прага на дюкяна си пред кървавите мръвки, окачени на куки зад гърба му. Тя подръпна плитката си и го изгледа сърдито.
— Добре. Ще го взема, но щом искаш толкова за тези жалки мръвки, друг път от теб няма да пазарувам.
Той сви рамене учтиво, щом получи монетите, и уви тлъстото овнешко в кърпата, която тя бе извадила от кошницата на ръката си. Тя го изгледа ядосано, докато поставяше месото в кошницата, но това не го трогна.
Извърна се да се отдалечи — и за малко да падне. Все още не беше навикнала с тези токове — залепваха в калта и тя не можеше да разбере как тукашните хора се оправят с тях. Беше се надявала, че слънцето ще изсуши калта, но сега и се струваше, че в Блатото тя е повече или по-малко нещо постоянно.
Закрачи внимателно към къщата на Айлюин, като си мърмореше под носа. Цените за всички неща тук бяха направо нахални, качеството — невероятно лошо, и като че ли почти никой не се трогваше от това, нито купувачите, нито продавачите. Изпита едва ли не облекчение, когато мина покрай някаква жена, която крещеше на продавача и размахваше под носа му натъртен червеникавожълт плод — така и не разбра какъв е, тук се срещаха какви ли не плодове и зеленчуци, които никога не беше виждала — и призоваваше всички да видят какъв боклук продава зарзаватчията, но човекът само я гледаше уморено, без дори да се опитва да спори с нея.
Знаеше, че за цените има някакво оправдание — Елейн й бе обяснила всичко за зърното, изядено от плъхове по силозите, тъй като никой в Кайриен не можел да изкупува, и колко нараснала зърнената търговия с Кайриен след Айилската война — но нищо не оправдаваше начина, по който всички тук сякаш бяха готови да легнат и да мрат. Тя самата бе виждала как градушка унищожава реколтата в Две реки, как скакалци изяждат зърното по нивите и черна гъбеница мори овцете, и червено петно съсипва табака, тъй че нищо да не може да продаде човек, когато търговците изкупчии дойдат от Бейрлон. Спомняше си как две години поред нямаше почти нищо за ядене освен супа от грудки и лански ечемик и ловците бяха щастливи, ако хванеха някой хилав заек, но народецът в Две реки изправяше гръб, когато неволята го притиснеше, и отново се захващаше на работа. Тези хора тук бяха преживели само една лоша година. Освен това риболовът им и останалата част от търговията тук, изглежда, процъфтяваха. Не можеше да ги понася. Странни хора бяха, със странни привички, и неща, които, на нея й се струваха проява на осъдително примирение, на тях им изглеждаха съвсем в реда на нещата, дори на Айлюин и на Сандар. Трябваше просто да прояви малко повече търпение към тях.
„А като е към тях, защо не и към Егвийн?“ Това го избута настрана. Детето напоследък се държеше непоносимо. Сопваше се при всяко очевидно предложение, възразяваше на съвсем прости неща. Дори когато беше съвсем ясно как трябва да постъпят, Егвийн държеше да я убедят. Нинив не беше навикнала да убеждава хората в правотата си, особено хора, чиито мокри пеленки е сменяла. Това, че разликата между нея и Егвийн бе само седем години, не променяше нещата.