„Всичко е заради онези лоши сънища“ — помисли си тя. „Не мога да разбера какво значат, нито защо и ние с Елейн ги сънуваме, и това също не го разбирам какво трябва да означава, а Сандар не казва нищо, освен че продължава да търси, а аз съм толкова отчаяна и ядосана, че ми иде да… плюя!“ Подръпна плитката си толкова силно, че я заболя. Поне беше успяла да убеди Егвийн да не използва повече тер-ангреала и да си го прибере в кесийката вместо непрекъснато да си го носи на шията между гърдите. Ако Черната Аджа се намираше в Тел-айеран-риод… Не искаше дори да си помисли за тази възможност. „Но ние все пак ще ги намерим!“
— Ще ги накарам да ми ближат краката — промърмори тя. — Да се опитват те да ме продават като някаква овца! Да дебнат да ме ловят като животно някакво! А не, този път аз съм ловецът! Тази Моарейн! Ако не беше дошла в Емондово поле, щях да мога да науча Егвийн добре. Както и Ранд… Щях да мога да… Щях все нещо да мога да направя. — Съзнаването, че нищо от това не е вярно, не й помагаше, а само влошаваше нещата. Тя мразеше Моарейн почти толкова, колкото мразеше Лиандрин и Черната Аджа, може би толкова, колкото ненавиждаше сеанчанците.
На ъгъла се сблъска с Джюйлин Сандар и едва не го събори. Само тоягата му го задържа да не падне по очи в калта, Това бледо на цвят и леко дърво се казваше бамбук, както вече беше научила, и беше много по-здраво, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
— Госпожо… ъъ… госпожо Марим — запелтечи Сандар, мъчейки се да запази равновесие. Аз… тъкмо ви търсех. — Мъжът се усмихна някак изнервено. — Ядосана ли сте? Защо ме гледате така намръщено?
Тя отпусна чело.
— Не се мръщех на вас, господин Сандар. Касапинът… няма значение. Защо ме търсите? — Затаи дъх. — Да не би да сте ги намерили.
Той се огледа крадешком, сякаш очакваше, че минувачите ще го подслушат.
— Да. Да, трябва да се върнете с мен. Другите ви чакат, С Мама Гуенна.
— Защо сте толкова изнервен? Нали не сте позволили да разберат, че ги търсите? — попита тя рязко. — Какво ви изплаши?
— Не! Не, госпожо. Аз… не съм се разкрил. — Очите му отново зашариха наоколо и той се приближи до нея, а гласът му се сниши до дрезгав, настоятелен шепот. — Тези жени, които търсите, те са в Камъка! Гости са на един от Върховните лордове! Върховния лорд Самон! Защо ги нарекохте крадли? Гости на Върховния лорд Самон! — почти изграчи мъжът. На лицето му беше избила пот.
„В Камъка! С един Върховен лорд! Светлина, как сега ще се доберем до тях?“ С усилие успя да потисне нетърпението си.
— Спокойно — промълви тя уверено. — Успокойте се, господин Сандар. Можем всичко да ви обясним така, че да останете доволен.
— „Дано да можем. Светлина, ако той сега вземе да изтича до Камъка да каже на онзи Върховен лорд, че ги издирваме…“ — Елате сега с мен при Мама Гуенна. С Джослин и Карила ще ви обясним всичко. Наистина. Елате.
Той кимна притеснено и закрачи след нея. Струваше й се, че му се ще да побегне.
Стигнаха при къщата на Мъдрата и Нинив се забърза към задния вход. Доколкото бе забелязала, никой не използваше предната врата, дори самата Мама Гуенна. Конете сега бяха завързани на бамбуковия стобор — по-далече от смокините на жената и зеленчуковите й лехи. За първи път тя не спря да потупа Гайдин по муцуната и да му каже, че е добро конче и по-чувствителен от своя съименник. Сандар се спря да очисти калта от токовете си с върха на бамбуковата си тояга, но тя бързо влезе вътре.
Айлюин Гуенна седеше на един стол с висока облегалка, с ръце, прибрани до тялото. Очите й се бяха изцъклили от гняв и страх и тя сякаш се мъчеше яростно да се освободи. Не се наложи Нинив да опипва със сетивата си тънкия сплит на Въздуха, за да разбере какво се е случило. „О Светлина, намерили са ни. Да те изгори дано, Сандар!“
Гняв я обля, отми всички стени в нея, които обикновено я задържаха надалеч от Силата, и докато кошницата падаше на пода, тя вече се бе превърнала в бял цвят, разцъфнал върху черен трън, разтваряйки се, за да обгърне сайдар, отваряйки се… й сякаш се натъкна на стена, стена от чисто стъкло; усещаше Верния извор, но тази стена спираше всичко освен неистовата болка от порива да се изпълни с Единствената сила.
И изведнъж вратата зад нея се отвори и вътре пристъпи Лиандрин, следвана от чернокоса жена с бял кичур над лявото ухо. Носеха дълги цветни копринени рокли, скроени така, че да разголват раменете им. Блясъкът на сайдар ги обгръщаше.
Лиандрин оглади полите на червената си рокля и се усмихна с онази нейна усмивчица на напъпила роза. Кукленското й лице се изпълни с насмешка.
— Е, разбираш, нали, дивачко — започна тя, — нямаш ни…