Нинив я зашлеви през устата с всичка сила. „Светлина, трябва някак да се измъкна.“ После така здраво удари Рианна с опакото на ръката си, че чернокосата жена тупна на облечения си в коприна задник и изпъшка. „Сигурно са хванали другите, но ако успея да избягам толкова, че да не могат да ме заслонят, ще мога да направя нещо.“ Удари още веднъж Лиандрин и я отблъсна от вратата. „Само да се измъкна от заслона им и ще…“
Заблъскаха я удари от всички посоки. Нито Лиандрин, от чиято уста се стичаше кръв, нито Рианна, чиято черна коса се бе разчорлила, не бяха вдигнали ръка. Нинив усети потоците на Въздух, заплитащи се около нея също тъй осезаемо, колкото самите удари. С мъка тръгна към вратата, но в следващия миг падна на колене. Невидимите удари се сипеха неспирно, незрими тояги и юмруци я заблъскаха в гърба и в корема, в главата и бедрата, по раменете, по гърдите и пак по главата. Стенейки, тя се свлече на една страна и се сви на кълбо, мъчейки се да се предпази. „О, Светлина, свидетелка си ми, че се опитах, Егвийн! Елейн! Опитах се! Няма да заплача! Огън да ви изгори, можете да ме пребиете до смърт, но няма да заплача!“
Ударите престанаха, но Нинив не спря да се гърчи. Чувстваше се премазана от главата до петите.
Лиандрин се надвеси над нея, опряла длани на колене. Беше изтрила кръвта от устните си. В тъмните й очи вече не се четеше насмешка.
— Сигурно си твърде глупава, за да не можеш да разбереш кога си победена, дивачко. Би се почти толкова диво, колкото онова, другото глупаво момиче, Егвийн. Тя едва не полудя. Трябва да се научиш да се покоряваш. И ще се научиш на покорство.
Нинив потръпна и посегна отново към сайдар. Не че хранеше надежда, но трябваше да направи нещо. Насили се пряко болката, пресегна се… и се удари в невидимата стена. Насмешката в очите на Лиандрин се върна. Като мрачна усмивка на злобно дете, късащо крилцата на пеперуди.
— От тази поне нямаме нужда — каза Рианна, изправена до Айлюин. — Ще й спра сърцето. Очите на Айлюин едва не изхвръкнаха от орбитите си.
— Не! — Късите медни къдрици на Лиандрин се люшнаха, когато извърна рязко красивата си глава. — Ти винаги убиваш твърде бързо, а само Великият властелин може да използва мъртвите. Тя се усмихна на жената, стегната на стола от невидимите връзки. — Ти видя войниците, които дойдоха с нас, старице. Знаеш кой ни очаква в Камъка. Великият лорд Самон никак няма да се зарадва, ако проговориш какво се е случило днес в дома ти. Ако си държиш езика зад зъбите, ще живееш, може би за да му послужиш отново един ден. Проговориш ли, ще служиш единствено на Великия властелин на Мрака, от гроба си. Кое избираш?
Изведнъж Айюлин успя да раздвижи главата си. Разтърси сивите си коси и отвори уста.
— Ще… ще си държа езика зад зъбите — промълви тя и погледна с отчаяние Нинив. — И да проговоря, каква полза? Един Върховен лорд може да ми вземе главата само с едно вдигане на веждата си. Какво можеш да сториш и ти, момиче? Какво?
— Няма нищо — отвърна изтощено Нинив. „На кого може да каже? Може само да загине.“ Знам, че би помогнала, ако можеше.
— Рианна отметна глава и се разсмя. Сега Айлюин се отпусна, освободена напълно, но остана да седи и да се взира в пода с празен поглед.
Лиандрин и Рианна вдигнаха Нинив и я забутаха към предната част на къщата.
— Само да ни затрудниш — изсъска м тъмнокосата, — и ще те накарам сама да си смъкнеш кожата и да затанцуваш одрана.
Нинив едва не се разсмя. „С какво да ги затрудня?“ Беше заслонена от Верния извор, Отоците така я боляха, че едва се държеше на крака. Каквото и да опиташе, щяха да се справят с нея като с опърничаво дете. „Но отоците ми ще минат, огън да ви изгори дано, и вие все ще се подхлъзнете! И тогава…“
В предната стая на къщата имаше други. Двама яки войници с кръгли шлемове и с лъскави гръдни брони върху червените палта с бухнали ръкави. Пот беше избила по челата им и мъжете въртяха очи, не по-малко изплашени от самата нея. И Амико Нагоин беше тук, нежна и хубава с дългата си шия и бяла кожа, невинна като момиченце, късащо диви цветя по горска поляна. И Джоя Байир, с миловидното си личице. Гладката кожа по бузите й издаваше жена, дълго време боравила със Силата, но въпреки това тя приличаше на добродушна баба, макар че възрастта м не бе посребрила тъмната м коса, нито бе набръчкала кожата й. Сивите и очи напомняха по-скоро за някоя мащеха от приказките, която убива завареничетата си. И двете жени грееха със Силата.
Елейн стоеше между двете Черни сестри с отекли очи, подута буза и разкъсани устни, единият ръкав на роклята й беше разпран.
— Съжалявам, Нинив — изфъфли тя така, сякаш челюстта й бе пострадала. — Усетихме ги твърде късно.