— Обещавам никога да не споменавам името ви пред никого. Заклевам се. — „И ще си спазя клетвата, старице, само ми кажи, да му се не види, къде са те!“ — Моля ви! Те са в опасност.
Тя го изгледа продължително. Мат имаше чувството, че изучава всяка частица от него.
— При тази клетва ще ти кажа. Аз… ги харесвах. Но ти не можеш да направиш нищо. Твърде много си закъснял, Матрим Каутон. Твърде много, с близо три часа. Отведоха ги в Камъка. Върховният лорд Самон изпрати за тях. — Тя поклати глава, загрижена и смутена. — Той изпрати… жени, които могат да… преливат. Аз лично нямам нищо против Айез Седай, но това е против закона. А законът е създаден от самите Върховни лордове. Дори да нарушават всеки друг закон, този не биха нарушили. Защо един Върховен лорд ще праща Айез Седай да хващат прегрешилите пред него? И защо изобщо ще му трябват тези момичета?
Мат едва не избухна в смях.
— Айез Седай ли? Мама Гуенна, сърцето ми замалко да изскочи, че и черният дроб с него. Ако за тях са дошли Айез Седай, няма за какво да се безпокоите. Та те и трите ще стават Айез Седай. Не че на мен това ми харесва, но тъкмо това те… — Широката му усмивка изведнъж се стопи, защото тя поклати тежко глава.
— Момче, момче, тези момичета се биха като лъвориби в мрежа. Дали ще стават Айез Седай, или не, не знам, но ония, дето дойдоха да ги отведат, ги блъскаха като кофи в продънен трюм. Приятели не оставят такива синини по тялото ти.
„Айез Седай са ги били? Но какво става, в името на Светлината? Проклетият Камък. В сравнение с него дворецът в Кемлин бе като двор на конюшня! Огън да ме гори! А аз стърчах ей там отвън и зяпах към тая къща! Да ме изгори дано, проклет, заслепен от Светлината тъпак!“
— Ако си счупиш ръката — ревна Мама Гуенна, — ще ти я наместя и ще я намажа с мехлем, ама ако ми строшиш стената, кожата ще ти одера като на червеноперка!
Той примигна и погледна свития си пестник. Кокалчетата му бяха ожулени. Дори не бе усетил, че удря в стената.
Едрата жена стисна здраво ръката му, но пръстите й я опипаха учудващо нежно.
— Няма нищо счупено — изпъшка тя след малко. И огледа лицето му. Очите й също бяха нежни. — Изглежда, наистина си загрижен за тях. Поне за една от тях, предполагам. Съжалявам, Мат Каутон.
— Недей — отвърна й той. — Сега поне знам къде са. Трябва само да ги измъкна оттам. Измъкна последните две останали му андорски жълтици я ги пусна в шепата и. — За церовете на Том и затова, че ми каза къде са момичетата. — Обзет от внезапен порив, той се наведе, бързо целуна старата жена по бузата и се ухили. — А това е от мен.
Сепната, тя докосна бузата си, разколебана дали да гледа монетите, или него.
— Ще ги измъкнеш, казваш. Просто ей тъй. От Камъка. — Изведнъж тя го сръга в ребрата с пръст, твърд като остен. — На моя мъж приличаш, Мат Каутон. И той беше един твърдоглав тъпак, готов да се набута сред зъбите на урагана, и с усмивка при това. За малко да повярвам, че наистина можеш да го направиш. — Тя изведнъж забеляза калните му ботуши, явно за първи път. — Шест месеца ми трябваха, докато го науча да не ми мъкне кал в къщата. Ако наистина измъкнеш момичетата, на която и от тях да си хвърлил око, много зор ще види, докато те научи как се влиза в къща.
— Вие сте единствената жена, която би могла да го направи — отвърна й той ухилен, а гневният й поглед само разшири усмивката му. — „Да ги измъкна. Това е всичко, което трябва да направя. Просто да ги измъкна от Камъка на проклетия му Тийр.“ Том отново се закашля. „Той не може да влезе в Камъка така. Но как да го опра?“ — Мамо Гуенна, мога ли да оставя приятеля си тук? Твърде е болен, за да го връщам в хана.
— Какво? — избоботи Том и се опита да се надигне от стола. Кашляше така силно, че едва успяваше да говори. — Ти за… какво ме взимаш бе, момче? Да не мислиш, че… влизането в Камъка… ще е като… да влезеш в килера на майка си? Да не мислиш, че… ще се оправиш… дори до портите… без мен?
Мама Гуенна постави тежката си ръка на рамото му и го натисна да седне като малко дете. Веселчунът я изгледа стреснато.
— Ще се погрижа за него, Мат Каутон — рече тя.
— Не! — изрева Том. — Не можеш… да ми направиш това! Не можеш… да ме оставиш… с тази стара… — Само ръката й на рамото му попречи отново да се превие на две.
Мат се ухили на сивокосата жена.
— Приятно ми беше с теб, Том.
А когато излезе на улицата, се зачуди защо бе казал точно това. „Той няма да умре, да опустее дано. Тази жена ще го опази жив дори да се наложи да го дърпа за мустаците с ритници от гроба. Да, но мен кой ще ме опази жив?“