— А Бе-лаал? — попита Перин.
Отговорът на Моарейн просъска като изтеглена от ножница хладна стомана.
— С него ще се заема тази нощ. — От нея не се излъчваше и намек за миризма на страх.
— Ние ще се заемем с него тази нощ — каза й Лан.
— Да, Гайдине мой. Ние ще се заемем с него.
— А ние какво ще правим? Така ли ще си седим тук и ще чакаме? Поседях на едно място колкото за цял живот в планините, Моарейн.
— Ти с Лоиал… и Зарийн… тръгвате за Тар Валон — каза тя на Перин. — Докато свърши. Там що е най-безопасно за вас.
— Къде е огиерът? — попита Лан. — Искам тримата да тръгнете на север колкото се може по-скоро.
— Сигурно е горе — отвърна Перин. — В стаята си или може би в малката гостна. Прозорците горе светят. Той непрестанно работи над бележките си. Предполагам, че ще разкаже надълго и широко в книгата си как сме побегнали. — Сам се удиви на горчивината в гласа си. „О Светлина, тъпако, да не би да искаш да се възправиш срещу един от Отстъпниците? Не. Не, но ми омръзна да бягам. Помня, че някога не бягах така. Помня, че се биех, и ми беше по-добре. Дори когато си мислех, че ще загина, ми беше по-добре.“
— Аз ще го намеря — обяви Зарийн. — Мен не ме е срам да си призная, че ще се радвам, ако мога да избегна тази битка. Мъжете се бият тогава, когато трябва да бягат, както и глупците. Но то е едно и също. — Тя закрачи бързо пред тях и тесните й поли зашумоляха, докато влизаше в хана.
Перин набързо огледа дневната, докато я следваха към стълбището в дъното на гостилницата. Мъжете по масите бяха по-малко, отколкото очакваше. Някои седяха сами, с помръкнали очи, но там, където бяха двама или трима, си шепнеха изплашено и главите им почти се докосваха. Въпреки това той долови думата „Дракон“ поне на три пъти.
Когато стигнаха горната площадка на стълбището, чу друг тих звук, сякаш нещо тупна в малката частна гостна. Той надникна в дългия, потънал в мрак коридор.
— Зарийн? — Отговор не последва. Перин усети, че космите по врата му настръхват, и тръгна натам. — Зарийн? Блъсна вратата и я отвори. — Файле!
Тя лежеше на пода до масата, Той понечи да се затича през прага, но резкият заповеднически вик на Моарейн го прикова на място.
— Спри, глупако! Спри, ако ти е мил животът! — Тя бавно се приближи по коридора, извърнала глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо или по-скоро търсеше нещо. Лан я следваше с ръка върху дръжката на меча — и с такова изражение в очите, сякаш съзнаваше, че тук стоманата няма да помогне. Тя стигна до прага и рязко спря. — Дръпни се, Перин. Бързо се дръпни!
Той с болка се взря в Зарийн. Във Файле. Лежеше там като издъхнала. Най-после се насили да се отдръпне от вратата, оставяйки я отворена, застанал така, че да може да я вижда. Приличаше на мъртва. Не можеше да види дали гърдите й се повдигат. Дощя му се да завие. Навъси се и размърда пръстите на ръката, с която бе отворил вратата. Ръката му пулсираше, сякаш си бе ударил лакътя.
— Няма ли да направиш нещо, Моарейн? Ако не направиш нещо, ще вляза.
— Стой мирно — спря го тя спокойно. — Какво е това до дясната й ръка? Сякаш го е изтървала, когато е паднала. Не го виждам добре.
Той я изгледа гневно, после надникна в стаята.
— Таралеж. Прилича на таралеж, издялан от дърво. Моарейн, кажи ми какво става! Какво стана? Кажи ми!
— Таралеж — промърмори тя. — Таралеж. Млъкни, Перин. Трябва да помисля. Усетих спусъка. Долавям останките от потоците, заплетени, за да го щракнат. Дух. Чист Дух и нищо друго. Почти никое същество не използва чистите потоци на Духа! Защо този таралеж ме кара да си мисля за Духа?
— Какъв спусък си усетила, Моарейн? Какво е било заплетено? Клопка ли?
— Да клопка — отвърна тя и раздразнението й накъса хладното спокойствие на гласа й. Капан за мен. Трябваше първа да вляза в тази стая, ако Зарийн не бе изтичала напред. Двамата с Лан със сигурност щяхме да влезем тук, за да обмислим какво да правим и да изчакаме вечерята. Никаква вечеря повече. Замълчи, ако изобщо искаш да помогна на момичето. Лан! Доведи ми този ханджия! — Стражникът се понесе към стълбището.
Моарейн закрачи напред-назад по коридора, поспирайки се да надникне през открехнатата врата. Перин не можеше да забележи никакъв призна, че Зарийн е жива. Гърдите и не помръдваха. Опита се да долови туптенето на сърцето й, но дори за неговия слух това бе невъзможно.
Лан се върна, тикайки пред себе си изплашения Джура Харет, и Айез Седай се извърна към оплешивяващия мъж.