— Обеща да пазиш тази стая за мен, Харет. — Тонът й беше хладен и точен като наострен нож. — Да не допускаш дори една прислужница да влезе да почисти в мое отсъствие. Кого си пуснал да влезе тук, Харет? Кажи ми!
Харет се затресе като паница с пача.
— С-само две д-дами, г-госпожо. Т-те п-поискаха да ви оставят изненада. Кълна се, г-госпожо. Т-те ми я показаха. Е-едно таралежче. К-казаха, че щ-ще се изненадате.
— Наистина бях изненадана, ханджийо — отвърна тя тихо. — А сега ме остави! И ако прошепнеш и думичка за това, дори в съня си, ще срина този хан и ще оставя от него само дупка в земята.
— Д-да, госпожо — прошепна той. — Кълна се! Кълна ви се!
— Махай се!
В бързината си да се смъкне по стълбите ханджията се срина на колене и се затъркаля с трополене надолу по стълбите.
— Той знае, че съм тук — обърна се Моарейн към Стражника, — И е намерил някои от Черната Аджа да заложат този капан, но все пак може би си мисли, че съм се хванала. Малък проблясък на Шарката, но може би е достатъчно силен, за да не го долови.
— Тогава сигурно няма да заподозре, че идваме — каза тихо Лан. И почти се усмихна.
Перин погледна и двамата, оголил зъби.
— А тя? Какво й направиха, Моарейн? Жива ли е? Не виждам дали диша!
— Жива е — отвърна замислено Моарейн. — Не мога, нито смея да се приближа до нея достатъчно, за да разбера повече от това, но е жива. Тя… спи, в известен смисъл. Както спят мечките през зимата. Сърцето й бие толкова бавно, че можеш да изброиш минути от един удар до другия. Дъхът й също. Спи. — Той усети острия й поглед върху себе си. — Боя се, че не е тук, Перин. Вече не е в тялото си.
— Какво искаш да кажеш с това, че не е в тялото си? Светлина! Нали не искаш да кажеш, че… са й изтръгнали душата? Като на Сивите! — Моарейн поклати глава и той въздъхна облекчено. Гърдите го заболяха, сякаш не беше дишал след последните й думи. — Тогава къде е тя, Моарейн?
— Не знам — отвърна тя. — Подозирам нещо, но не знам.
— Подозрение, намек, каквото и да е! Огън да ме гори, кажи ми къде е? — Лан помръдна ядосан от грубия му език, но Перин беше сигурен, че ще прекърши Стражника като парче желязо върху секач, ако той се опита да го спре. — Кажи къде е?
— Много малко знам, Перин. — Гласът на Моарейн прозвуча като хладна, безчувствена музика. — Спомних си малкото, което знам за онова, което свързва едно издялано от дърво таралежче с Духа. Това нещо е тер-ангреал, изследван за последен път от Корианин Недеал, последната Съновница на Кулата. Талантът, наречен съновничество, е дело на Духа, Перин. Аз не съм го изучавала; моите таланти са други. Убедена съм, че Зарийн е попаднала в клопката на един сън, може би дори в Света на сънищата, в Тел-айеран-риод.
Всичко, което представлява тя, е в този сън, Всичко. Една Съновница изпраща там само част от себе си. Ако Зарийн не се завърне скоро, тялото й ще умре. Може би тя самата ще остане да живее в съня. Не знам.
— Твърде много неща не знаеш — промърмори Перин. Надникна отново в стаята и му се дощя да заплаче. Зарийн, полегнала там изглеждаше толкова мъничка, така крехка и беззащитна. „Файле“. Кълна се, ще те наричам само Файле, отсега и завинаги. — Защо не направиш нещо?
— Капанът е щракнал, Перин, но този капан все още може да улови всеки, който пристъпи в тази стая. Не бих успяла да се добера до нея преди да ме е хванал, А тази нощ ме чака работа.
— Да те изгори дано, Айез Седай! И теб, и работата ти! Този Свят на сънищата? Да не е като вълчите сънища? Ти ми каза, че онези Съновници понякога виждали вълци.
— Казах ти това, което мога — отвърна му рязко тя. — Време е да тръгваш. Двамата с Лан трябва да тръгваме към Камъка. Вече нямаме време за чакане.
— Не! — Изрече го тихо, по когато Моарейн отвори уста, повиши тон. — Не! Няма да я оставя!
Айез Седай въздъхна дълбоко.
— Много добре, Перин. — Гласът й бе като лед; спокоен, гладък, студен. — Както решиш. Може пък да оцелееш тази нощ. Хайде, Лан!
Двамата със Стражника се отдалечиха по коридора към стаите си. След няколко мига се върнаха, Лан наметнат с менящия цветовете си плащ, и се скриха надолу по стълбите, без да му кажат ни го дума повече.
Той впи очи през открехнатата врата към Файле. „Трябва да направя нещо. То е като вълчите сънища…“
— Перин — доехтя басовото бръмчене на Лоиал. — каква е тази работа с Файле? — Огиерът се носеше по коридора, размахал ръкавите на ризата си, с оцапани от мастилото пръсти и перо в ръката. — Лан ми каза, че трябва да тръгвам, и после спомена нещо за Файле и за капан. Какво искаше да каже?
Перин му предаде набързо думите на Моарейн. „Може да подейства. Може. Трябва!“ Сепна се, когато Лоиал изръмжа.