— Не! Перин, това не е справедливо! Файле беше толкова волна. Не е справедливо да хванат точно нея в капан!
Перин вдигна очи към лицето на Лоиал и отведнъж си спомни за старите приказки, колко безпощадни врагове са огиерите. Големите уши на Лоиал се бяха изпънали назад към тила му и широкото му лице се бе вкоравило като наковалня.
— Лоиал, ще се опитам да помогна на Файле. Но докато го правя, ще бъда съвсем безпомощен. Ще ми пазиш ли гърба?
Лоиал надигна огромните си длани, които с такава нежност държаха книгите, и дебелите му пръсти се свиха, готови сякаш да разбиват канари.
— Никой не ще ме прекрачи, докато съм жив, Перин. Нито мърдраал, нито дори самият Тъмен. — Каза го, сякаш по-просто не можеше и да бъде.
Перин кимна и отново погледна към вратата. „Трябва да подейства, Не ме интересува дали Мин ме е предупредила да се пазя от нея или не!“ — Изрева и скочи към Файле, протегнал ръка. Стори му се, че докосна глезена й преди да потъне.
Дали сънят на капана беше Тел-айеран-риод, или не, Перин не разбра, но разбра, че е вълчи сън. Обкръжиха го заоблени тревисти хълмове и пръснати храсталаци. Мерна му се пъстрокафява сърна в края на леса и някакво стадо тичащи през тревата животни, подобни на сърни, с кафяви ивици по козината, но с дълги прави рога. Миризмите във вятъра му подсказаха, че са добри за ядене, други миризми му проговориха, че наоколо има добра плячка. Беше вълчи сън.
Усети, че е облечен в дългия кожен ковашки елек, с голи ръце. А на хълбока му нещо тежеше. Докосна колана на секирата, но от клупа му не висеше тя. Прокара пръсти по главата на тежкия ковашки чук.
В светлината пред него изникна Скокливец.
„Пак си дошъл, глупако.“ В посланието по-скоро ставаше дума за малко вълче, навряло муцунка в хралупа, за да близне мед, въпреки жилата на дивите пчели по муцуната и около очите му. „Сега е по-опасно от всякога, Млади бико. Зли неща бродят в съня. Братята и сестрите отбягват планините от камък, които двуногите трупат, и се боят да си предават сънищата. Махай се!“
— Не — отвърна Перин. — Файле е тук някъде тук, хваната. Трябва да я намеря, Скокливец. Трябва! — Усети как нещо се размърда в него. Промени се нещо. Погледна надолу към рунтавите си крака, огледа собствените си лапи. Беше станал по-голям вълк и от Скокливец.
„Много силно си тук!“ Всяко послание преливаше от почуда. „Тук ще загинеш, Млади бико!“
„Ако не освободя соколицата, не ме е грижа, братко.“
„На лов тогава, братко.“
Вдигнали ноздри към вятъра, двата вълка се затичаха през равнината. Да дирят соколицата.
Глава 54
В Камъка
Покривите на Тийр но бяха най-доброто място за една чувствителна душа нощем, реши Мат, докато се взираше в лунните сенки. Малко повече от петдесет крачки широка улица или може би тесен площад отделяха Камъка от плочестия покрив, на който се бе покатерил той самият, на три етажа над каменния паваж. „Но пък и аз кога ли съм бил чувствителен? Единствените чувствителни хора, които съм срещал, са толкова скучни, че само като ги погледнеш, ти се доспива.“ Бе обиколил навсякъде около Камъка, след като падна нощта; единствената страна, която не беше обиколил, бе откъм реката, там, където Еринин течеше покрай самото подножие на твърдината. Това място тук му се бе сторило най-добрият подстъп към Камъка, но не и такъв, че да поеме с особена радост по него.
Той вдигна тоягата си и малката тенекиена кутия с телена дръжка и предпазливо пристъпи към един тухлен комин малко по-близо до стената. Рулото с фойерверки — по-точно доскорошното руло с фойерверки, преди да поработи над тях в стаичката си в хана — помръдна на гърба му. Сега можеше да мине по-скоро на вързоп, стегнат колкото се може по-здраво, но все още твърде обемист, за да го мъкне човек по покривите в тъмното, Преди малко заради това нещо кракът му се бе подхлъзнал и бе съборил една от плочите на корниза, което събуди човека, спящ в стаята под покрива, и той се развика: „Крадец“, карайки го да побегне. Сега Мат намести вързопа на гърба си и се сви в сенките до комина. Постави тенекиената кутия върху плочите; телената дръжка се бе нагорещила неприятно.
Да оглежда Камъка, скрит така в сенките, му се струваше малко по-безопасно, но все още не особено окуражаващо. Крепостната стена не изглеждаше толкова дебела, колкото по други места, като в Кемлин и Тар Валон, не повече от една крачка широка, укрепена с големи каменни подпори, скрити сега долу в тъмното. Една крачка ширина беше напълно достатъчна за вървене, разбира се, но височината от двете страни беше близо десет разтега. През тъмното, и право долу върху камъните. „Но някои от тези проклети къщи се опират до нея, мога лесно да скоча и после да стигна право до проклетия му Камък!“