Така си беше, но и това не носеше особено успокоение. Страните на Камъка приличаха на стръмни канари. Той отново измери с око височината и си каза, че би трябвало да може да се изкачи. „Разбира се, че трябва да мога. Също като онези канари в Мъгливите планини.“ Над сто крачки право нагоре, докато се добере до някоя от бойниците. По-ниско трябваше да има амбразури за стрелба с лък, но не можеше да ги различи в нощта. А и през амбразура не можеше да се промуши. „Сто проклети крачки. Може би сто и двайсет. Да ме изгори дано, дори и Ранд не би се осмелил да изкачи такова нещо.“ Но друг начин да проникне вътре не бе измислил. Всяка порта, която бе проучил, беше здраво залостена и изглеждаше достатъчно яка, за да спре стадо бикове, да не говорим за дузината стражи, пазещи всяка — стражници с шлемове, лъскави ризници и мечове на кръста.
Изведнъж той примигна и присви очи към стената на Камъка. Наистина някакъв глупак се катереше по нея, едва различим, като смътна сянка на лунната светлина. Вече се бе изкачил до половината и под краката му имаше поне седемдесет крачки до паважа. „Същински глупак, нали така? То и аз не съм по-малък глупак, щом съм се наканил да се катеря. Да ме изгори дано, този сигурно ще вдигне тревога вътре и ще вземат да ме хванат.“ Вече не можеше да види катерача. „Но кой в името на Светлината е този? И има ли значение кой е? Огън да ме гори, проклет начин да спечелиш облог. А, ще им искам и на трите по една целувка, даже от Нинив!“
Премести се, за да надникне към стената, мъчейки се да намери най-подходящо място за катерене, и изведнъж към гърлото му блесна хладна стомана. Без да мисли, той я блъсна встрани и изби с тоягата почвата изпод краката на нападателя. Друг някой изрита стъпалата му и той падна почти върху човека, когото сам бе съборил. Претъркули се по плочите и вързопът с фойерверките падна от гърба му. — „Ако това падне долу, вратовете им ще скърша!“ И развъртя тоягата. Усети, че удря на месо, и пак; чу се пъшкане. После в гърлото му се опряха две остриета.
Той замръзна, разперил ръце. Остриетата на къси копия, плоски, така че почти не улавяха бледите лунни лъчи, и притиснати в плътта му така здраво, че можеха да пуснат кръв. Очите му ги, проследиха чак до лицата на онези, които ги държаха, но главите им бяха забулени — лицата им бяха покрити с черни була чак до очите, които се взираха в лицето му. „Огън да ме гори, Натъкнах се на истински крадци! Къде ми отиде късметът?“
Ухили се колкото можа по-широко, за да се видят блесналите му под луната зъби.
— Хич не исках да ви преча на работата, тъй че ако ме пуснете да си вървя по пътя, ще ви оставя да си вървите по своя, без да кажа нищо. — Забулените хора не помръднаха, нито копията им. — Аз също не искам никаква врява, както и вие. Няма да ви предам. — Стояха като статуи и го гледаха изотгоре. „Огън да ме гори, нямам никакво време за това. Време е да хвърлим зара.“ В един смразяващ миг думите в главата му прозвучаха твърде странно. Стисна здраво тоягата, която лежеше до него… и едва не изкрещя, когато някой притисна китката му с крак.
Извъртя очи да види кой е. „Огън да ме гори, глупак, забравих онзи, върху когото паднах.“ Но зърна друга сянка зад оня, който беше стъпил върху китката му, и реши, че може би е по-добре, че не успя да се докопа до тоягата.
Беше мек ботуш, с шевица до коляното, отпуснат върху ръката му. Той разрови паметта си. Спомни си един мъж, когото беше срещнал в планините. Проследи с очи загърнатия в мрака силует догоре, мъчейки се да отличи кройката и цвета на дрехите му — сякаш бяха изтъкани от сянка, цветовете се сливаха твърде добре с тъмнината, за да може да се откроят ясно — по ножа с дългото острие на кръста на непознатия чак до тъмното було през лицето му. Забулено в черно лице. Забулен в черно.
„Айилец! Да ме изгори дано, какво правят проклетите му айилци тук!“ Спомни си, че айилците се забулват преди да убият, и му се догади.
— Да — произнесе мъжки глас. — Айилци сме! — Мат се сепна; не беше се усетил, че го изрича на глас.
— Много добре танцуваш за човек, хванат от засада — изрече глас на млада жена — май тъкмо тя бе стъпила върху китката му. — Може би някой ден ще имам време да потанцувам с теб както се полага.
Мат понечи да се усмихне — „Щом тя иска да танцува, значи поне няма да ме убият!“, но вместо това се намръщи: айилката май имаше предвид нещо друго.
Копията се прибраха и няколко ръце го вдигнаха на крака. Отблъсна ги и започна да се отупва от праха, все едно че се намираше в гостилница, а не посред нощ на покрив и обкръжен от четирима айилци. Винаги си струва да накараш другия да разбере, че имаш здрави нерви. Айилците носеха колчани на кръстовете освен дългите си ножове, и още къси копия на гърбовете си, прибрани в калъфи лъкове и по едно дълго копие. Усети се, че тананика „В дъното на кладенеца паднах“, и млъкна.