— Какво търсиш тук? — попита го мъжкият глас. С тези була Мат не можеше да е сигурен кой точно му говори; гласът прозвуча като на възрастен човек, уверен, свикнал да командва. Помисли си, че може да различи поне жената — беше единствената по-ниска от него, и то съвсем мъничко. „Проклети айилци“. — Наблюдавахме те от известно време — продължи възрастният. — Гледахме те как оглеждаш Камъка. Проучи го от всички страни. Защо?
— Аз бих попитал и вас същото — каза друг глас. Мат като че ли се оказа единственият, който се сепна, щом сред сенките пристъпи мъж в торбести гащи. Непознатият, изглежда, беше бос, за да стъпва по-добре по покривните плочи. — Очаквах да намеря тук крадци, а не айилци — продължи мъжът, — но не си мислете, че броят ви ще ме уплаши. — Тънка тояга, не по-висока от главата му, засвистя в ръцете му. — Името ми е Джюйлин Сандар и съм ловец на крадци, и бих искал да разбера какво правите тук по покривите и защо оглеждате Камъка.
Мат поклати глава. „Колко ли още проклетници ще се окаже, че има по покривите тази нощ?“ Оставаше само да се появи Том и да засвири на лютнята си или пък някой да мине край тях и да ги попита за най-близкия хан. „Проклет ловец на крадци!“ Зачуди се защо айилците си стоят така спокойно.
— Добре се промъкваш за градски човек — промълви гласът на стария. — Но защо ни следиш? Не сме откраднали нищо. И защо ти самият толкова често гледаше към Камъка?
Дори под лунната светлина изумлението на Сандар бе очевидно. Той се сепна, отвори уста и веднага я затвори, когато още четирима айилци изникнаха в мрака зад него. Той въздъхна и се подпря на тънката си тояга.
— Изглежда, мен ме спипаха — промърмори ловецът на крадци. — Изглежда, че сега аз трябва да отговарям на вашите въпроси. — Той присви очи към Камъка и поклати глава. — Днес… направих едно нещо, което ме… тревожи. — Почти сякаш говореше на себе си, като че се мъчеше да отгатне нещо. — Част от мен казва, че беше право, това, дето го направих, че трябва да се подчинявам. Разбира се, когато го сторих, ми се струваше право. Но един гласец в главата ми казва, че… съм предал нещо. Сигурен съм, че този гласец е грешен, а и е много тъничък, но не ще да спре. — И сам спря и поклати глава.
Един от айилците кимна и когато проговори, се оказа, че е старият.
— Аз съм Руарк, от септата Девет долини на Таардад айил, някогашен Аетан Дор, Червен щит. Понякога Червените щитове правят същото, което и вашите ловци на крадци. Казвам го, за да разбереш, че знам каква ти е работата и знам що за човек би трябвало да си. Не искам да ти нанеса щета, нито на града ти, Джюйлин Сандар, от ловците на крадци, но няма да търпя да нададеш бойния вик. Ако мълчиш, ще живееш; ако не — не.
— Не искате щета на града ми? — промълви замислен Сандар. — Какво търсите тук тогава?
— Камъка. — Тонът на Руарк показа ясно, че няма какво друго да добави.
Сандар кимна и промърмори:
— Май почти ми се ще да ви стигнат силите да навредите на Камъка, Руарк. Ще си държа езика.
Руарк извърна забуленото си лице към Мат.
— А ти, момко безименни? Ще ми кажеш ли защо оглеждаш Камъка така отблизо?
— Ами просто исках да се поразходя малко на лунна светлина — отвърна Мат невинно. Младата жена отново опря копието си в гръкляна му и той сухо преглътна. „Какво пък, може да им кажа част от истината.“ Не биваше да им позволи да разберат, че е изплашен; ако оставиш другия да го разбере, губиш всякаква почва. Много предпазливо, с два пръста, отмести стоманата от гърлото си. Стори му се, че тя се засмя тихо. — Едни мои приятели са вътре в Камъка — каза той, колкото можа по-небрежно. — Пленници. Смятам да ги измъкна.
— Сам ли, безименни? — попита Руарк.
— Ами да виждате някой друг наоколо? — отвърна Мат сухо, — Освен ако не искате да ми помогнете малко. Вие също проявявате интерес към Камъка, както изглежда. Ако смятате да влезете, можем да го направим заедно. Както и да го погледнеш, трудно завъртане на зара е това, но късметът ми е добър. — „Сега-засега поне. Натъкнах се на забулени в черно айилци и не ми срязаха гърлото — това и най-добрият късмет едва ли може да надскочи. Огън да ме гори, няма да е лошо да имам няколко айилци около мен, като вляза вътре.“ — Ако заложите на късмета ми, едва ли ще сбъркате.
— Не сме дошли тук за пленници, играчо — отвърна Руарк.
— Време е, Руарк. — Мат не можа да разбере кой от айилците го каза, но Руарк кимна.