— Да, Гаул. — Старият изгледа Мат, после Сандар. — И да не нададете бойния вик. — Обърна им гръб и след две крачки се сля с тъмнината.
Мат се сепна. Другите айилци също изчезнаха, оставяйки го сам с ловеца на крадци. „Освен ако не са оставили някой да ни наблюдава. Да ме изгори дано, мога ли изобщо да разбера?“
— Надявам се, че и мен няма да се опиташ да спреш — каза той на Сандар, докато наместваше отново вързопа с фойерверките на гърба си и вдигаше тоягата. — Смятам да вляза вътре, покрай теб или през теб, както избереш. — Пристъпи до комина да вдигне тенекиената кутия; телената дръжка се беше нагорещила още повече.
— Тези твои приятели — каза Сандар, — Да не са три жени? Мат го изгледа намръщено, съжалявайки, че луната не свети по-силно, за да вили ясно лицето му. Гласът на човека му прозвуча странно.
Какво знаеш за тях?
Знам, че са вътре в Камъка. И знам също една малка вратичка при реката, през която ловец на крадци може да влезе вътре с пленник, за да го вкара в килия. Килиите, в които трябва да са те. Ако ми се довериш, комарджийо, мога да те вкарам вътре. Оттам всичко ще зависи от случайността. Може пък късметът ти отново да ни изкара живи навън.
— Винаги ми е вървяло — промълви бавно Мат. „Дали се чувствам толкова късметлия, че да му се доверя?“ Никак не му допадате идеята да се прави на пленник; струваше му се твърде прозрачна преструвка, за да може да мине. Но рискът не изглеждаше по-голям, отколкото да се катери повече от триста стъпки отвесно нагоре в тъмнината.
Той хвърли поглед към градската стена и зяпна. По нея пълзяха сенки — тъмни, тичащи силуети. Айилци, беше сигурен. Над сто души. Изчезнаха, но сега топ успя да различи сенки, катерещи се нагоре по стръмната канара, най-труднодостъпната част на Тийрския камък. С катеренето дотук, Онзи преди малко можеше и да проникне, без да вдигне тревога, но над сто айилци щяха да са като екнещи камбани. Но пък можеха да послужат за отвличане на вниманието. Ако предизвикаха смут там горе, вътре в Камъка, тогава онези, които пазеха килиите на тъмницата, сигурно нямаше да обърнат много внимание на един ловец на крадци, довел крадец.
„Мога и аз да добавя малко към общата суматоха. Доста се потрудих за това.“
— Добре, хващачо на крадци. Само да не решиш в последния момент, че съм ти наистина пленник. Можем да поемем към твоята портичка веднага щом поразбъркан малко мравуняка. — Стори му се че Сандар се намръщи, но не смяташе да обяснява на човека повече, отколкото му се полага.
Сандар го последва по покривите, катерейки се леко като него на по-горните равнища. Последният покрив беше съвсем малко по-нисък от стената и се опираше плътно до нея, по-скоро да се издърпа човек нагоре, отколкото да се катери.
— Какво ще правиш? — прошепна Сандар.
— Изчакай ме тук.
С тенекиената кутия и тоягата в другата ръка Мат си пое дълбоко дъх и тръгна към Камъка. Постара се да не мисли колко високо е до паважа долу. „Светлина, проклетото му нещо е цели три стъпки широко! Бих могъл да премина по него слепешката, насън, проклетия пуста!“ Три стъпки ширина, в тъмното, и над петдесет стъпки надолу до паважа. Постара се да не мисли и за това, че Сандар може да не се окаже тук, когато се върне. Почти се беше отдал на тази тъпа представа, че се прави на крадец, хванат от този човек, но му изглеждаше твърде възможно да се върне и да не завари Сандар, или да го завари, довел още хора, за да го заловят наистина. „Не мисли за това. Просто си свърши нещата едно по едно… Поне най-сетне ще видя как изглежда.“
Както подозираше, в края на стената на Камъка имаше амбразура — дълбок клин, врязан в скалата, високо, тясно отверстие, колкото да може да се стреля през него. Ако Камъкът бъдеше нападнат, войниците вътре сигурно щяха да поискат да спрат всеки опит да се мине оттук. Но сега прорезът беше тъмен. По нищо не личеше, че някой наблюдава. За това също се беше постарал да не мисли.
Бързо остави тенекиената кутия в краката си, закрепи тоягата през стената към Камъка и свали вързопа от гърба си. Припряно го напъха в прореза, мъчейки се да го изтика по-навътре — искаше вътре да се вдигне колкото се може по-голяма шумотевица. Един от краищата на намасления плат се загърна и отвътре се показаха навързани един за друг фитили. След малко размисъл в стаята си той бе срязал по-дългите фитили, подравнявайки ги с късите, а парчетата бе навързал едно за друго. Струваше му се, че би трябвало да гръмнат наведнъж и че един такъв трясък и блясък ще е достатъчен, за да шашне в цитаделата всеки, който не е напълно глух.
Капакът на тенекиената кутия така се бе нагорещил, че му се наложи на два пъти да духне пръстите си, преди да го отвори — съжали, че не знае онзи номер на Алудра, дето щракваш клечицата и фенерът се запалва — и откри черния въглен, поставен върху пясък. Телената дръжка се измъкна, за да се превърне в щипци, и с малко духане въгленът наново се зачерви. Той го опря в навързаните фитили, изчака те да засъскат и да пламнат, вдигна тоягата и се затича по стената.