Опита се да седне н те й помогнаха. Трябваше да й помогнат — всеки мускул по тялото я болеше. Можа да си спомни всеки невидим удар по време на яростта, която почти я бе довела до полуда, щом разбра, че… „Няма повече да мисля за това. Трябва да мисля как да се измъкнем.“ Опря гръб на стената. Болките и се бореха с умората — съпротивата, когато бе отказала да се покори, бе изцедила всяка струйка от силата й, а подутините сякаш стичаха още повече.
Бяха сами в каменната килия. Подът беше гол и студен, и твърд. Вратата на грубите панти бе издраскана от безброй безсилни пръсти. По камъните личаха надписи, повечето нечетливи, от немощни ръце. „Светлината дано има милост над мен да умра“, гласеше един. Егвийн го заличи от ума си.
— Още ли сме заслонени? — изломоти тя. Дори от говоренето я болеше. Още преди Елейн да кимне осъзна, че не е нужно да пита. Подутата буза на златокосата девойка, разпенената й устна и тъмният кръг на едното й око говореха достатъчно красноречиво, пък и собствените й болки трябваше да я подсетят. Ако Нинив бе успяла да докосне Верния извор, и двете щяха да са Изцерени.
— Опитах се — рече отчаяно Нинив. — Опитах се, и пак, и пак. — Тя рязко дръпна плитката си, но гневът не можа да заглуши безнадеждния страх в гласа й. — Една от тях седи отвън. Амико, онова млеколико пале, ако не са се сменили, откак ни хвърлиха тук. Една сигурно е достатъчна да поддържа заслона, след като веднъж е сплетен. — Тя се изсмя горчиво. — При всичките болки, които понесоха и нанесоха! — за да ни хванат, ще си помисли човек, че изобщо не ги интересуваме. Часове минаха, откак затръшнаха вратата, и никой не е дошъл да ни запита нещо или да ни погледне, или поне капчица вода да ни донесе. Може да са намислили да ни държат тук, докато умрем от жажда.
— Стръв — Гласът на Елейн трепна, макар тя да се мъчеше да прикрие уплахата си. Лиандрин каза, че сме стръв.
— Стръв за какво? — попита Нинив. — За кого стръв? Ако аз съм стръв, бих искала да се затъкна в гърлата им, докато не ги задавя!
— Ранд — Егвийн млъкна и едва преглътна. Дори една-едничка капчица вода щеше да е добре дошла. — Сънувах Ранд и Каландор. Мисля, че той идва тук. — „Но защо ли сънувах и Мат? И Перин? Беше вълк, но съм сигурна, че беше той.“ — Не се плашете толкова — добави тя неубедително. — Все някак ще им се измъкнем. Щом успяхме да надвием Сеанчан, ще надвием и Лиандрин.
Нинив и Елейн се спогледаха.
— Лиандрин каза, че тук идват тринадесет мърдраала, Егвийн — каза Нинив.
Тя усети, че отново се е взряла в надписа на стената: „Светлината дано има милост над мен да умра.“ Сви юмруци и стисна челюсти, за да не изкрещи същите думи. „По-добре да умра. По-добре смъртта, отколкото да ме обърнат в Сянката, да ме принудят да служа на Тъмния!“
Осъзна, че е стиснала кесийката на колана си. Напипа двата пръстена вътре — малкото кръгче с Великата змия и по-голямото, на усукания каменен пръстен.
— Те не са взели тер-ангреала — възкликна Егвийн в почуда.
Измъкна го с треперещи пръсти от кесийката. Лежеше тежък върху дланта й, целият на жилки и цветни петънца, пръстен само с една страна.
— Не сме били достатъчно важни дори да ни претърсват — въздъхна Елейн. — Егвийн, ти сигурна ли си, че Ранд идва? По-скоро бих предпочела да се освободя сама, отколкото да чакам той да ме спаси, но ако някой може да надвие Лиандрин и другите с нея, това е той. Прероденият Дракон трябва да овладее Каландор. Той трябва да може да ги надвие.
— Не и ако го натикаме в килията при нас — промърмори Нинив. — Не и ако му заплетат някоя примка, невидима за него. Какво си зяпнала в този пръстен, Егвийн? Тел-айеран-риод сега няма да ни помогне. Освен ако не изсънуваш някакъв изход оттук.
— Може пък и да успея — отвърна тя замислено. — Та аз можах да прелея в Тел-айеран-риод. Техният заслон не може да ми попречи да го досегна там. Трябва ми единствено да заспя, не да преливам. А съм достатъчно изтощена, за да мога да заспя.
Готова съм да приема всяка възможност, но и да можеш да преливаш насън, как това би ни помогнало тук?
Не знам, Елейн. Все пак това, че съм заслонена тук, не значи, че съм заслонена и в Света на сънищата. Поне си струва да опитаме.
— Може би — каза загрижено Нинив. — Аз също бих приела всяка възможност, но ти видя Лиандрин и останалите, когато беше там последния път. И каза, че и те са те видели. Ако пак са там?
— Надявам се да са — отвърна мрачно Егвийн. — Надявам се да са там.