— Това, което разбирам, е, че ви измъкнах от нещо, от което сами не сте могли да се измъкнете, а цялата ви благодарност е колкото на някой проклетник от Таренов сал, който го боли зъб при това!
— Прав си — отвърна Нинив и ботушите му изведнъж се удариха в пода толкова силно, че зъбите му изтракаха. Но вече можеше да се движи. — Колкото и да ме е яд да го призная, Мат, ти си прав.
Изкуши се да й отвърне нещо заядливо, но пък в гласа й почти се долавяше извинение.
— Трябва да се измъкваме! Сандар смята, че в суматохата ще можем да ви изведем през една малка порта до реката.
— Засега не мога да изляза, Мат — отвърна Нинив.
— Смятам да намеря Лиандрин. Жива ще я одера! — заяви Елейн и сякаш наистина се канеше да го направи.
— А пък аз искам — допълни Егвийн — така да напердаша Джоя Байир, че да заврещи, но ще се задоволя и с някоя друга.
— А бе вие глухи ли сте? — изрева той. — Горе битка се води! Дойдох тук да ви спася и ще ви спася!
Егвийн го потупа по бузата и тръгна по коридора, Елейн я последва. Нинив само изсумтя и тръгна и тя. Той зяпна след тях.
— Няма ли да кажеш и ти нещо? — изръмжа Мат на хващача на крадци.
— Видях с очите си до какво те докараха приказките — отвърна чистосърдечно Сандар. — Да не съм глупак.
— Добре, аз пък няма да остана насред битката! — извика Мат след жените. — Махам се оттук, чухте ли? — Те дори не се обърнаха да го погледнат. „Сигурно ще ги убият тук!“ Той се озъби, метна тоягата си на рамо и закрачи след тях. — Ти тук ли ще стоиш? — обърна се Мат към хващача на крадци. — Не съм стигнал чак дотук, за да ги оставя точно сега да загинат.
Сандар го застигна в стаята с камшиците. Трите жени вече ги нямаше, но Мат имаше чувството, че няма да му е трудно да ги намери. „Само се огледай за проклети мъже, увиснали във въздуха! Проклети жени!“ Забърза се и след малко вече тичаше.
Перин крачеше мрачно през Камъка, търсейки някакъв знак от Файле. Вече я беше освобождавал още два пъти, веднъж като разби една желязна клетка, досущ като онази, в която бяха набутали айилеца в Ремен, и веднъж като счупи стоманен сандък с врязан в едната му страна сокол. И двата пъти тя се бе разтопила във въздуха след като изрече името му. Скокливец подтичваше до него и душеше въздуха. Колкото и остро да беше обонянието на Перин, вълчето беше по-остро — тъкмо Скокливец бе открил сандъка.
Перин се зачуди дали изобщо ще успее наистина да я освободи. От дълго време вече му се струваше, че няма никакви следи. Коридорите на Камъка зееха празни. Светилниците си горяха, по стените висяха гоблени и оръжия, но нищо не се движеше. „Освен Ранд, както ми се стори.“ Мерна го само за миг — мъж, който притича, сякаш гони някого. „Не може да е той. Не може, но си мисля, че беше той.“
Скокливец изведнъж затича към една висока двукрила врата, обкована с бронз. Перин хукна след него, препъна се и падна на колене. Обля го внезапна слабост, сякаш всичките му мускули се бяха размекнали. Едва успя да се изправи. Скокливец се беше извърнал и го гледаше.
„Твърде силно си тук. Млади бико. Плътта отслабва. А ти сякаш не държиш на нея. Скоро плът и сън ще умрат наедно.“
— Намери я — каза Перин. — Само това искам. Намери Файле.
Жълти очи се взряха в жълти очи. Вълкът се извърна и се затича към вратите. „Тук.“
Перин спря пред двойната врата и натисна. Вратата не помръдна. Изглежда, нямаше как да се отвори, нямаше брава, нямаше дръжка — нищо, за което да се хване. И беше изпъстрена с мънички фигурки, изковани от метал, толкова малки, че очите му едва ги виждаха. Соколи. Хиляди мънички соколи.
„Тук трябва да е! Едва ли ще издържа още дълго.“ Той замахна с чука и удари по бронза. Вратата изкънтя като огромен гонг. Отново удари и вратата се пропука. Трети удар и бронзът се пръсна на хиляди парченца като стъкло.
Вътре, на стотина крачки от разбитата врата, в кръг от светлина стоеше един сокол, завързан с тънък синджир за клонка за кацане. Тъмнина изпълваше всичко друго в огромното помещение. Тъмнина и смътно пърхане, като от стотици криле.
Той прекрачи прага и изведнъж от мрака се спусна нещо. Сокол. Нокти одраскаха лицето му. Той заслони очите си — нокти се впиха в ръката му над лакътя — и с олюляване продължи напред. Отново и отново налитаха птиците — спускащи се стръвно соколи. — блъскаха го, кълвяха го, разкъсваха го, но той продължи. Препъваше се и залиташе. Кръв рукна по ръцете и раменете му, а ръката му засланяше очите, впити в сокола, прикован на клонката. Чукът му се беше изгубил; не знаеше къде, но знаеше, че ако се върне да го потърси, ще загине преди да го е намерил.