Когато стигна до целта си, режещите нокти го повалиха на колене. Той се взря под ръката си към соколицата и тя също се взря в него с тъмни, немигащи очи. Синджирът, сковаващ крака й, беше заключен с малък катинар с формата на таралежче. Перин сграбчи брънките с две ръце, без да го е грижа за другите соколи, които вече се превръщаха във вихрушка от безжалостни нокти, впиващи се в него, и със сетни сили скъса синджира. Болката и соколите докараха мрака.
Отвори очи от остра болка. Лицето, ръцете и раменете му бяха прорязани сякаш от хиляди ножове. Но това нямаше значение. Файл? бе коленичила над него, тъмните й очи бяха изпълнени с мъка, и триеше лицето му с кърпа, вече подгизнала от кръвта му.
— Бедничкият ми Перин — промълви тя тихо. — Мой миличък, бедничък ми ковачо. Толкова зле си пострадал.
С усилие, което му причини още повече болка, той извърна глава. Бяха в частната гостна на „Звездата“, а до единия крак на масата лежеше издялан от дърво таралеж, разчупен на две.
— Файле — прошепна той. — Соколице моя.
Ранд все още се намираше в Сърцето на камъка, но сега всичко беше различно. Вече нямаше биещи се мъже, нито мъртъвци. Нямаше никого. Само той. Внезапно през Камъка прокънтя екът на огромен гонг, и пак, и самите камъни под него отекнаха. За трети път кънтежът прогърмя и рязко прекъсна, сякаш гонгът се беше разбил. И всичко замлъкна.
„Къде бие този гонг? — зачуди се той. — Но по-важното, къде е Баал-замон?“
Сякаш за да му отговори, иззад колоните, право към гърдите му|изсвистя една ярка стрела, като онази, която беше излетяла от ръцете на Моарейн. Той инстинктивно вдигна меча и пак по-скоро инстинктът, отколкото нещо друго принуди волните потоци на сайдин да се насочат в Каландор. Мечът лумна по-ярко и от понеслата се към него пръчка светлина.
Стрелата от чиста светлина се удари в Каландор… и се раздвои, разцепи се в острието му и изсвистя от двете му страни. Ранд усети как опърля дрехата му, надуши обгорената вълна. Двете струи замръзнал пламък, двете нишки втечнена светлина профучаха покрай него и се забиха в мраморните колони. Там, където удариха, камъкът изчезна и изгарящите пръчки задълбаха през други колони, пронизвайки ги също така мигновено. Сърцето на камъка затътна — колоните започнаха да падат и да се разбиват сред облаци от прах, сред дъжд от мраморни късчета. Всичко на пътя на тази светлина… просто изчезваше.
Яростен рев прокънтя сред сенките и блестящата стрела от чисто бял зной се стопи.
Ранд размаха Каландор, сякаш удряше нещо пред себе си. Бялата светлина на меча се ушири, огря напред и проникна през колонадата от червен мрамор, откъдето бе долетял зверският рев. Лъскавият камък се разцепи като коприна. Отсечената колона затрепера; част от нея се откъсна и рухна от тавана, разбивайки се на огромни назъбени отломки. Когато тътенът заглъхна, той чу стъпки на ботуши върху камък. Бягащи.
Стиснал Каландор, Ранд затича след Баал-замон.
Високата арка, навеждаща от Сърцето, рухна, щом стигна до нея, цялата стена се срина сред облаци прах и камъни, сякаш да го погребе под себе си, но той захвърли Силата към нея и всичко се превърна в прашинки, подгонени от вятъра. Продължи да тича. Не беше сигурен какво бе направил, нито как, но нямаше време да мисли за това. Затича се след бягащите стъпки на Баал-замон, отекващи по коридорите на Камъка.
Мърдраали и тролоци скочиха отгоре му от празния въздух, огромни зверски туловища и безоки лица, изкривени от яростна жажда да убиват, стотица по стотица, хиляди задръстиха коридора пред него и зад него, размахали мечове като коси и остриета от черна като нощта стомана, жадуващи да пролеят кръвта му. Без да разбере как, той ги превърна на пара, която се раздвои пред него… и изчезна. Въздухът около него изведнъж се превърна в давещи сажди, задръсти ноздрите му, задави го, но той наново го превърни в свеж въздух, в хладна мъглица. Пламъци заскачаха от пода в нозете му, бликнаха от стените, от тавана, яростни изригвания, поглъщащи гоблени и килими, сриващи маси и скринове на пепел, светилниците се превърнаха в разтопени капки горящо злато; той премаза пламъците с едно махване на меча, втвърди ги в студен червен блясък по скалата.
Камъните около него изчезнаха като мъгла; самият Камък изчезна. Реалността потръпна; усети я как се разнищва; усети как самият той се разнищва. Избутай беше в някакво друго място, където не съществуваше нищо. Стори му се, че всеки миг ще се стопи от прилива на Единствената сила, течаща през него, че пороят, който някак си бе насочил, за да затвори зева, отворил се около него, задържайки се на ръба на реалността, ще го отнесе. Камъкът отново се втвърди.