И вдигна Каландор над главата си. Сребриста мълния проблесна от върха на меча и назъбеният й връх се заби във високия купол.
— Спри! — изрева той. Битката спря и всички го зяпнаха в почуда. — Аз съм Ранд ал-Тор! — извика той и гласът му прокънтя, — Аз съм Прероденият Дракон! — Каландор грейна в десницата му.
Забулените мъже и мъжете с шлемове коленичиха пред него и завикаха:
— Драконът се прероди! Драконът се прероди!
Глава 56
Народ на Дракона
Из целия Тийр хората започнаха да се събуждат с изгрева на слънцето, говорейки за сънищата, които ги бяха споходили сънища за Дракона, сражавал се с Баал-замон в Сърцето на камъка — а когато очите им се вдигнаха към величавата твърдина, видяха знаме, веещо се на най-високата й точка. През бяло поле летеше гъвкавото очертание на огромна змия с люспи от пурпур и злато, но със златна лъвска грива и четири крака, всеки увенчан с по пет златни нокътя. От Камъка излизаха мъже, зашеметени и изплашени, и шепнеха какво се е случило през нощта. Мъже и жени се стълпиха по улиците, плачеха и прогласяваха сбъдването на Пророчеството.
— Драконът — викаха всички. — Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор!
Мат се вслуша в хора, оттекващ на вълни откъм градските улици, и поклати глава. „Какво пък, може и да е.“ Той самият едва беше отървал боя, като се счепка за това дали Ранд наистина е тук.
Всички в Камъка, изглежда бяха съгласни с онези долу, а и да не бяха, не го показваха. След отминалата нощ беше мернал Ранд само веднъж, с Каландор в ръка, заобиколен от дузина забулени айилци и следван от тумба тайренци — оцелели Бранители на Камъка и Върховни лордове. Върховните лордове поне смятаха, че Ранд ще има нужда от тяхната помощ, за да властва над света; айилците обаче държаха всички настрана с острите си погледи и дори с копията, ако се наложеше. Те със сигурност смятаха, че Ранд е Драконът, въпреки че го наричаха „Оня що иде със Зората“. В Камъка имаше поне двеста айилци. Бяха загубили една трета от хората си в битката, но бяха избили и пленили десет пъти повече Бранители.
Мат извърна очи от амбразурата и погледна Руарк, който стоеше в другия край на стаята до една висока стойка с резбовани лъскави колелета от бяло дърво с тъмни шарки. Стойката бе пълна с рафтове, а на всеки рафт лежеше по една дебела книга, обшита в злато, с корици, украсени с искрящи скъпоценни камъни. Айилецът беше разтворил една от книгите и я четеше. „Книги — помисли си Мат. — Кой би помислил, че айилците ще ти четат книги? Кой изобщо би допуснал, че един проклет айилец може да чете?“
Руарк го стрелна със студените си сини очи и Мат бързо извърна поглед, та айилецът да не може да разчете мислите по лицето му. „Поне не е забулен проклетникът, слава на Светлината! Огън да ме гори, онази Авиенда едва не ми отряза главата, когато я попитах може ли да танцува без копия.“ Дума да няма — бяха хубави и доста дружелюбни, но все не можеше да си уреди да поговори с една, без край нея да е друга. Мъжете Айил, изглежда, смятаха усилията му да се усамоти с някоя от тях за смешни, както впрочем и Баин и Чиад, „Жените са странни, но пред айилките и най-странните изглеждат нормални!“
Огромната маса по средата на стаята, цялата в резба и позлата, беше предназначена за събранията на Върховните лордове. Моарейн седеше в един от подобните на тронове столове, с тийрския герб на Полумесеца, врязан на високия гръб с позлата и излъскан като перлена раковина. Егвийн, Нинив и Елейн седяха до нея.
— Още не мога да повярвам, че Перин е тук, в Тийр — говореше Нинив. — Сигурна ли си, че е добре?
Мат поклати глава. Той лично напълно допускаше Перин да се е оказал снощи в Сърцето на камъка — ковачът винаги проявяваше повече смелост, отколкото здрав разум.
— Добре беше, когато го оставих. — Гласът на Моарейн прозвуча ведро. — Дали все още е, не знам. Неговата… спътничка е в сериозна опасност и той, изглежда, също е попаднал в нея.
— Неговата спътничка? — възкликна рязко Егвийн. — Каква спътничка? Коя е спътничката на Перин?
— Каква опасност? — настоя Нинив.
— Нищо, което да ви засяга — отвърна спокойно Айез Седай. — Ще ида да се погрижа за нея, доколкото мога. След малко. Забавих се само за да ви покажа това, което намерих сред тер-ангреалите и другите неща, свързани със Силата, които Върховните лордове са съхранявали през годините. — Тя извади нещо от кесията си и го постави на масата пред себе си. Беше диск с размерите на човешка длан, сякаш направен от две слепени сълзи, едната черна като катран, другата — бяла като сняг.