Мат като че ли си спомни, че е виждал други такива дискове. Древни като този, но счупени, докато този беше цял. Беше виждал три — не цели, а на парчета. Но това не бе възможно; помнеше много добре, че са направени от куендияр, несъкрушим от никаква сила, дори от Единствената сила.
— Един от седемте печата, които Луз Терин Родоубиеца и Стоте етаири са поставили върху затвора на Тъмния, когато са го запечатали отново — промълви Елейн.
— По-точно — обърна се Моарейн към нея — средоточие към един от печатите. Но по същество си права. По времето на Разрушението на света те били пръснати и скрити за сигурност, а след Тролокските войни наистина били изгубени. — Тя изсумтя. — Започнах да говоря като Верин.
Егвийн поклати глава.
— Предполагам, че трябваше да го очакваме. Ранд се изправи срещу Баал-замон два пъти и и двата пъти се намери поне един печат.
— Но този път не е счупен — каза Нинив. — За първи път печатът не е счупен. Ако това сега изобщо има значение.
— Мислиш ли, че няма? — Гласът на Моарейн прозвуча застрашително спокойно и трите по-млади жени я изгледаха навъсени.
Мат завъртя очи. Пустите му жени продължаваха да си бъбрят за незначителни неща. Не че много държеше да стърчи и на двайсет крачки от този диск след като вече знаеше какво е, въпреки стойността на куендияр, но…
— Може ли да… — обади се той.
И трите се извърнаха и го изгледаха така, сякаш ги беше прекъснал на нещо много важно. „Огън да ме изгори! Измъкваш ги от затворническа килия в най-тъмната тъмница, спасяваш ги поне половин дузина пъти преди да си отиде нощта, а те гледат сърдито като някакви проклети Айез Седай! Добре де, те и тогава не ми благодариха, нали? Ще си помисли човек, че съм си пъхал носа където не ми е работа, вместо да пазя някой проклет Бранител да не прониже с меча си някоя от тях.“
— Ако не възразявате, мога ли да ви задам един въпрос? Всички заговорихте за тия айезседайски… работи, а никоя не се погрижи да ми обясни нищо. Нищичко.
— Мат… — почна топло Нинив и подръпна плитката си, но Моарейн я прекъсна с тон, чието спокойствие бе на ръба на раздразнението:
— Какво точно би искал да научиш?
— Искам да науча как е възможно всичко това. — Искаше му се да говори спокойно, но въпреки усилието му гласът му ставаше все по-напрегнат. — Тийрският камък е паднал! Пророчествата твърдяха, че това няма да стане, докато не дойде Народът на Дракона. Значи ли това, че ние сме проклетият Народ на Дракона? Вие, моя милост, Лан и няколко стотици проклети айилци? — Беше видял Стражника през нощта; трудно му беше да определи дали Лан, или айилците са по-смъртно опасни. Руарк се изправи и го погледна и той припряно добави: — Ъъ, извинявай, Руарк. Грешка на езика.
— Може би — отвърна замислено Моарейн. — Аз дойдох, за ла спра Бе-лаал да убие Ранд. Не очаквах да видя падането на Тийрския камък. Може би сме. Пророчествата се изпълняват така, както са изречени, а не както ние смятаме, че трябва да стане.
„Бе-лаал.“ Мат потръпна. Беше чул това име снощи и никак не му хареса дори сега, денем. Ако знаеше, че един от Отстъпниците се е измъкнал на свобода — и при това е в Камъка, — никога нямаше дори да се приближи до крепостта. Хвърли поглед към Егвийн, към Нинив и към Елейн. „Добре де, така или иначе се вмъкнах тук като проклета мишка, без да блъскам хората наляво-надясно!“ Сандар беше изчезнал още щом изгря слънцето. Да каже всичко на Мама Гуенна, така разправяше, но Мат си помисли, че е за да избегне погледите на трите млади жени, които го гледаха така, сякаш още не са решили какво да правят с него.
Руарк се окашля.
— Когато мъж пожелае да стане вожд на клан, той трябва да отиде в Руидийн, в земите на Джен Айил, клана, който не е. — Говореше бавно, забил поглед в обшития с червена коприна килим на пода, като човек, мъчещ се да обясни нещо, което съвсем не му се иска да обяснява. Жените, които искат да станат Мъдри, също предприемат това пътуване, но тяхното белязване, ако ги бележат, остава тайна между тях. Мъжете, които са избрани в Руидийн, онези, които оцелеят, се връщат белязани на лявата ръка. Така.
Той дръпна ръкава си и откри лявата ръка под рамото, където кожата беше много по-бяла от тази по дланите и лицето му. Жигосана в кожата, сякаш част от самата нея, увита два пъти, се виждаше същата златисто-пурпурна змия, която се люшкаше на знамето над Камъка.
Айилецът пусна ръкава си да падне и въздъхна.
— Това име не се произнася сред други освен между вождовете на кланове и Мъдрите. Ние сме… — Той отново се окашля, неспособен да го изрече пред всички.
— Аийлците са Народът на Дракона. — Моарейн го изрече тихо, но прозвуча толкова близко до изумлението, колкото Мат изобщо бе долавял някога в думите и. — Това не знаех.