— Не желая да имам никаква роля в Шарката — промълви Перин. — А със сигурност едва ли ще имам такава, ако забравя, че съм човек. Ти ще ми помогнеш ли, Моарейн? — Трудно му бе да го изрече. „Ами ако това означава да използва Единствената сила? Не бих ли предпочел по-скоро ла забравя, че съм човек?“ — Ще ми помогнеш ли да се предпазя от… от това да изгубя себе си?
— Ако мога да запазя целостта ти, ще го направя. Обещавам ти го, Перин. Но не мога да застраша борбата срещу Сянката. И това трябва да разбереш.
Той се извърна към нея. Тя го гледаше с немигащ поглед. „И ако твоята борба означава да ме вкараш още утре в гроба, и това ли ще направиш?“ Беше вледеняващо сигурен, че би го направила.
— Какво не си ми казала?
— Не ставай прекалено дързък, Перин — отвърна тя хладно. Не ме притискай повече, отколкото смятам за допустимо.
Той се поколеба преди да и зададе следващия въпрос:
— Можеш ли да направиш за мен това, което си направила за Лан? Можеш ли да заслониш сънищата ми?
— Аз вече си имам Стражник, Перин. — Устните и трепнаха почти в усмивка. — И един ми е напълно достатъчен. Аз съм от Синята Аджа, не от Зелената.
— Знаеш какво искам да кажа. Не искам да ставам Стражник. — „Светлина, да се обвържеш с Айез Седай за целия си живот? Та това е също толкова лошо, колкото вълците.“
— Това не би ти помогнало, Перин. Засланянето е за сънища, които идват отвън. Опасността в твоите сънища с вътре в самия теб. — Тя отново разтвори книжката си. — Трябва да поспиш. Внимавай със сънищата си, но трябва да поспиш малко. — Тя обърна страницата и той излезе.
Върна се в стаята си, освободи задръжките, които си бе наложил и остави усещанията си да се разгърнат. Вълците все още бяха там извън селото, обкръжили Джарра. Почти моментално си възвърна суровия самоконтрол и измърмори под нос:
— Град ми трябва на мен.
Това щеше да ги задържи на безопасно разстояние. „Щом намеря Ранд. Щом свършим онова, което трябва да се свърши с него.“ Не беше сигурен дали съжалява, че Моарейн не го заслони, Единствената сила или вълците — избор, който никой не би могъл да направи. Остави огъня в камината незапален и разтвори широко и двата прозореца. Нахлу студен нощен въздух. Перин захвърли одеялата и чаршафите на пода и се изтегна върху сплъстения дюшек облечен, без да търси никакво удобство. Последната му мисъл преди да заспи беше, че ако нещо може да го предпази от дълбокия сън, то това ще е неудобният дюшек.
Намираше се в дълъг коридор. Каменният таван и стените блестяха влажни и бяха прошарени от странни сенки. Сенките се бяха проснали в закривени ивици и свършваха толкова рязко, колкото започваха, твърде тъмни, за да ги разсее светлината между тях. Перин нямаше никаква представа откъде струи светлината.
— Не — промълви той, после каза малко по-високо: — Не! Това е сън. Трябва да се събудя. Да се събудя!
Коридорът не се промени. „Опасност.“ Беше вълча мисъл, едва доловима и далечна.
— Ще се събудя. Ще се събудя! — Той удари с юмрук в стената. Заболя го, но не се събуди. Стори му се, че една от кривите сенки се отдръпна от удара му. „Бягай, братко. Бягай!“
— Скокливец? — възкликна той удивен. Беше сигурен, че е познал вълка, чиито мисли чуваше. Скокливец, който беше завиждал на орлите. — Скокливец е мъртъв! „Бягай!“
Перин се затича, придържайки с едната си ръка секирата, та дръжката да не го удря по крака. Нямаше никаква представа накъде бягаше, нито защо, но тревогата, която Скокливец му изпращаше, не беше за пренебрегване. „Скокливец е мъртъв — помисли си той. — Мъртъв е!“ Но не спираше да тича.
Други коридори пресичаха този, по който тичаше. Под странни ъгли, понякога спускащи се надолу, друг път водещи нагоре. Никой обаче не изглеждаше по-различен от този, в който се намираше той. Влажни каменни стени без никакви врати и тъмни ивици…
Стигна до един от пресичащите коридори и се закова на място. Там стоеше някакъв мъж и примигваше колебливо към него. Беше със странно скроено палто и панталони, палтото се спускаше над бедрата му, а панталоните бяха провиснали над ботушите му. И двете дрехи бяха бледожълти, а ботушите бяха още по-бледи на цвят.
Това повече не мога да го понеса — измърмори мъжът на себе си, не на Перин. Говорът му беше странен, бърз и рязък. — Не само че сънувам селяци, но при това и другоземни селяци в странни дрехи. Махни се от сънищата ми, човече!