„По-насам — помисли си той. — Ела още по-насам. Този път няма да можеш да предупредиш господаря си. По-насам. Ето така.“ Сега кучето беше само на десет крачки от него от гърдите му се надигна ръмжене и то изведнъж се хвърли напред. Право към Ранд.
Силата го изпълни. Нещо изплющя в протегнатите му ръце. Не беше сигурен какво е. Палка от бяла светлина. Втечнен огън, за миг песът, озовал се в средата на това нещо, сякаш стана прозрачен и после изчезна.
Бялата светлина се стопи, оставяйки само образа, задържал се в погледа на Ранд. Той се отпусна на дънера на най-близкото дърво и грубата кора ожули лицето му. Разтърси го тих смях на облекчение. „Подейства. Светлината да ме спаси дано, този път подейства.“ Не действаше винаги. Тази нощ бе имало и други кучета.
Единствената сила пулсираше в него и коремът му се сгърчи от покварата на Тъмния върху сайдин. Капчици пот избиха по лицето му въпреки студения нощен вятър, кисело гадене изпълни устата му. Искаше просто да легне и да умре. Искаше Нинив да му даде някои от лековете си или Моарейн да го Изцери, или… Нещо, каквото и да е, само да спре гадното усещане, което го изпълваше.
Но сайдин го изпълваше и с живот. Живот, енергия и яснота, смесени с чувството за гадене и болка. Животът без сайдин беше като бледо копие на истинския. Всичко друго представляваше жалко подобие.
„Но ако продължавам да го задържам, могат да ме намерят. Да ме проследят, да ме открият. Трябва да стигна до Тийр, Там ще разбера. Ако аз съм Драконът, ще се свърши. А ако не съм… Ако всичко това се окаже лъжа, пак ще свърши. Ще свърши.“
Неохотно, с безкрайна мудност, той прекъсна връзката със сайдин, освободи се от прегръдката му, сякаш издъхваше. Нощта му се стори сива. Сенките изгубиха очертанията си и се сляха една с друга.
Някъде в далечината на запад зави куче, тръпнещ вик сред безмълвната нощ.
Ранд изправи глава. Присви очи в тази посока, сякаш можеше да види кучето, ако се опиташе по-настойчиво.
Друг пес отвърна на първия, после трети, още две псета се обадиха отнякъде, все на запад от него.
„Ловете ме — озъби се Ранд. — Ловете ме, щом искате. Не съм ви вече лесна плячка. Никога вече!“ Избута се от дънера, влезе в плиткия леден ручей и закрачи прано на изток. Студената вода напълни ботушите му, хълбокът отново го заболя, но той не обърна внимание нито на едното, нито на другото. Нощта зад него отново притихна, но той и на това не обърна внимание. „Ловете ме. И аз мога да ловя. Не съм вече лесна плячка.“
Глава 10
Тайни
Егвийн ал-Вийр се изправи на стремената с надежда да зърне Тар Валон в далечината, но единственото, което можа да види, бе смътно различимо бледо сияние под утринните лъчи. Но това все пак трябваше да е островният град. Самотният пресечен конус на височината, наречена Драконова планина, издигаш се сред хълмистата равнина, се бе показал на хоризонта през вчерашния късен следобед, а височината лежеше точно от тази страна на река Еринин спрямо Тар Валон. Сигурен белег беше тази планина — като огромен счупен зъб, издаден над ниските хълмчета на низината — видим ясно от много мили, и лесен за отбягване, както правеха всички, дори онези, които пътуваха за Тар Валон.
Драконовата планина бе мястото, където загинал Луз Терин Родоубиеца — така поне разказваха; и други неща се говореха за планината — загадъчни пророчества и страшни предупреждения. Обилни причини да стои човек по-настрана от черните й склонове.
Тя обаче имаше причина да не стои настрана, и то не една. Само в Тар Валон можеше да получи обучението, от което имаше нужда — обучението, което й трябваше. „Никога повече няма да бъда Окаишена!“ Егвийн избута тази мисъл от главата си, но тя се върна, преобърната наопаки. „Никога повече няма да изгубя свободата си!“ В Тар Валон Аная щеше да продължи да изпитва сънищата й; Айез Седай беше длъжна да го направи, макар да не беше намерила сигурно доказателство, че Егвийн е Съновница, както Аная подозираше. Сънищата на Егвийн я тревожеха, откакто бе напуснала Равнината на Алмот. Освен сънищата на Сеанчан — а те все още я караха да се приютява — тя все по-често и по-често сънуваше Ранд. Ранд, който бяга. Бяга към нещо, но бяга също така и от нещо.
Тя още по-упорито присви очи към Тар Валон. Аная щеше да е там. „И Галад също, може би.“ Изчерви се въпреки желанието си и изхвърли образа му от съзнанието си. „Помисли за времето. Помисли си за каквото и да е друго. Светлина, колко е топло.“