— Мислиш, че не можем сами да се погрижим за себе си ли?
— Единствената сила няма да ви помогне много, ако някой ви убие, преди да можете да я използвате — каза Хюрин. — Да ме прощавате, но мисля, че… просто ще взема да пояздя малко напреде Верин Седай. — Той заби шпори в хълбоците на коня си и се понесе напред преди някоя от тях да е успяла да проговори.
— Виж, това му се вика изненада — каза Егвийн, когато Хюрин забави ход малко зад Кафявата сестра. Верин не изглеждаше да го е забелязала повече, отколкото забелязваше каквото и да е друго около себе си, а той като че ли остана доволен от това. — Откакто тръгнахме от Томанска глава, той гледа да е колкото може по-надалече от Верин. Винаги поглежда към нея, сякаш се бои от това, което би могла да му каже.
— Уважението към Айез Седай не означава, че се бои от нея — каза Нинив, а после добави неохотно: — И от нас.
— Щом смята, че ни очаква беда, трябва да го изпратим напред да разузнае — каза Егвийн. — Ако има беда, можем да се защитим по-добре, отколкото би могъл той, дори със сто войника на помощ.
— Но той не знае това — отвърна Нинив — и аз не смятам да му го казвам. Нито на някой друг.
— Мога да си представя какво би казала Верин за това — промълви разтревожено Елейн. — Де да можех да разбера какво знае тя. Егвийн, не знам дали майка ми би ми помогнала, ако Амирлин разбере, още по-малко на вас двете. Не знам и дали би се опитала. — Майката на Елейн беше кралицата на Андор. — Тя е могла да научи съвсем мъничко за Силата преди да напусне Бялата кула, при все че е живяла така, все едно че е била издигната в ранг на пълноправна сестра.
— Изобщо не можем да се надяваме на закрилата на Мургейз — каза Нинив. — Тя е в Кемлин, а ние ще бъдем в Тар Валон. Вижте, нас ни чакат достатъчно неприятности само защото избягахме, независимо какво сме направили след това. Най-добре ще е, ако се снишим, ако се държим раболепно и не правим нищо, за да привличаме вниманието към себе си повече от необходимото.
В друг случай Егвийн сигурно щеше да се изсмее на представата как Нинив се прави на раболепна. Дори Елейн би се справила по-добре. Но сега не й беше до смях.
— Ами ако Хюрин се окаже прав? Ако ни нападнат? Той не може да ни защити от двайсет или трийсет мъже, а ние можем да загинем, докато чакаме Верин да направи нещо. Ти каза, че усещаш буря, Нинив.
— Нима? — възкликна Елейн и поклати глава. Червеникаво-златистите й къдрици се люшнаха. — На Верин няма да й хареса, ако ние… — Тя замълча. — И все пак може би ще ни се наложи.
— Ще направя каквото трябва — отвърна рязко Нинив. — Ако нещо има да става, вие също ще избягате, ако се наложи. Бялата кула може и да е смаяна от потенциала ви, но не мисля, че няма да ви усмирят и двете, ако Амирлинския трон или Съвета на Кулата решат, че се налага.
Елейн с мъка преглътна.
— Ако усмирят нас заради това — каза тя плахо, — ще трябва да усмирят и теб. Всички ще трябва да бягаме заедно — или да действаме заедно. Хюрин преди малко беше прав. Ако искаме да доживеем за бедите, които ни чакат в Тар Валон, ще трябва да… да направим каквото трябва.
Егвийн потръпна. Усмирена. Отрязана от сайдар, женската на Верния извор. На малко Айез Седай е било налагано това наказание, но все пак съществуваха деяния, заради които Кулата изискваше усмиряване. От новачките се изискваше да научат имената на всички Айез Седай, която са били усмирени, и техните престъпления.
Сега тя вече винаги можеше да усети Извора, там някъде, малко извън взора и, като слънце, кацнало по пладне над рамото й. Макар често да не улавяше нищо, когато се опитваше да докосне сайдар, все пак й се искаше да го докосва. Колкото повече го докосваше, толкова повече й се искаше, непрекъснато, независимо от това, което й говореше Шериам Седай, настойницата на новачките, за опасностите, когато се привържеш твърде много към досега на Единствената сила. Да бъде отрязана от това, да продължава да усеща присъствието на сайдар, но да не може повече да го докосва…
Изглежда, и другите две загубиха всякаква охота за приказки.
За да прикрие треперенето си, тя се надвеси от седлото над леко полюшващата се носилка. Одеялата на Мат се бяха разместили, разкривайки навитата кама в златна ножница, стисната в едната му ръка, с рубин с размерите на гълъбово яйце, увенчал дръжката й. Пазейки се да не докосне камата, тя намести одеялата върху ръката му. Той беше само с година-две по-голям от нея, но хлътналите бузи и пепелявата кожа го бяха състарили. Гърдите му едва се повдигаха, дишаше хрипливо. В краката му лежеше обемиста кожена торба. Тя намести одеялата, за да покрие и нея. „Трябва да отнесем Мат до Кулата. И торбата също.“