— Идем от запад — отвърна учтиво Верин. — Дръпнете се от пътя ни и ни оставете да продължим. Чедата на Светлината нямат власт тук.
— Чедата имат власт навсякъде, където е Светлината, вещице, а там, където Светлината я няма, ние я носим. Отговори на въпросите ми! Или трябва да ви заведа в лагера ни и да ви предам на Разпитвачите?
Не можеха да си позволят да забавят повече пристигането на Мат в Бялата кула. А по-важното — Егвийн трепна при тази мисъл — по-важното беше, че не можеха да позволят съдържанието на кожената торба да попадне в ръцете на Белите плащове.
— Вече ви отговорих — каза Верин, без да губи спокойствието си — и то по-учтиво, отколкото заслужавате. Наистина ли смятате, че можете да ни спрете? — Някои от Белите плащове надигнаха лъковете си, сякаш бе изрекла заплаха, но тя продължи, без да повишава тон: — В някои земи можете и да властвате със заплахите си, но не и тук, в околностите на Тар Валон. Наистина ли вярвате, че точно тук ще ви се позволи да отведете Айез Седай?
Командирът се помръдна притеснен на седлото си, сякаш изведнъж размислил дали не би могъл да вземе думите си обратно. После погледна през рамо хората си — било за да се увери в поддръжката им, или защото се бе сетил, че го гледат — и викна:
— Не се боя от мраколюбските ви номера, вещице. Отговори ми, или ще отговаряш пред Разпитвачите. — Но гласът му не прозвуча толкова категорично, колкото му се искаше.
Верин отвори уста, канейки се да продължи кротката беседа, но изведнъж се намеси Елейн. Звънливото й гласче екна заповеднически:
— Аз съм Елейн, щерката-наследница на Андор. Ако не се отдръпнете веднага, ще се наложи да отговаряш пред кралица Мургейз, Бял плащ!
Верин изсъска раздразнено.
За миг Белият плащ изгледа девойката слисано, но след това се разсмя.
— Така ли мислиш? Май скоро ще разбереш, че Мургейз не питае вече толкова любов към вещиците, момиченце. Ако те взема от тях и те върна при нея, тя само ще ми благодари. Лорд-капитан Еамон Валда ще се зарадва много да може да си поговори с теб, щерко-наследнице на Андор. — Той вдигна ръка. Дали беше сигнал за хората му, Егвийн не разбра. Някои от тях стиснаха юздите.
„Нямаме повече време за чакане — реши Егвийн. — Няма да позволя да ме оковат отново!“ И се разтвори за Единствената сила. Беше просто упражнение и след дългата практика протичаше много по-плавно, отколкото когато се бе опитала за първи път. Докато го помисли, умът й се опразни от всичко останало, от всичко освен от една-едничка розова пъпка, носеща се сред празнотата. Тя самата бе розова пъпка, разтваряща се за светлината, разтваряща се за сайдар, женската половина на Верния извор. Силата я изпълни, застрашавайки да я помете. Беше все едно че си просмукан от светлина, от Светлината, че се сливаш със Светлината в миг на върховен екстаз. Тя се напрегна, за да не бъде премазана, и се съсредоточи върху земята пред коня на Белия плащ. Малко късче земя. Не искаше да убива никого. „Няма ла ме заловите!“
Ръката на мъжа продължаваше да се вдига. И изведнъж земята пред него изригна с рев във фонтан от пръст и камъни. Конят му изцвили, вдигна се на задните си крака и мъжът се смъкна от седлото като чувал.
Още преди да е паднал на земята Егвийн премести очи към други от Белите плащове и земята избухна в нов малък взрив. Бела запристъпва настрани, но тя я овладя с юзди и колене, без дори да помисля за това. Все още обгърната от празнотата, се изненада от тътена на трето изригване — този път не беше нейно дело. После — четвърто. Смътно долови, че идат от Нинив и Елейн, и двете загърнати от сияния, които й подсказаха, че и те са прегърнали сайдар, че той е прегърнал тях. Аурата им бе невидима за всеки освен за жени, можещи да преливат, но резултатите бяха видими за всички. Взривовете разпръснаха Белите плащове във всички посоки, засипаха ги с прах и камъни, разтърсиха ги с гръмкия си тътен, конете им заскачаха като подивели.
Хюрин се заозърта отворил уста, не по-малко изплашен от Белите плащове, докато се мъчеше да удържи своя кон и товарните коне да не побягнат. Верин гледаше с широко отворени от изумление и гняв очи. Устата й заработи яростно, но каквото и да викаше, то се изгуби сред мощния грохот.
А после Белите плащове побягнаха — захвърляха лъковете си на земята и препуснаха в бесен галоп, сякаш Тъмния лично ги бе подгонил по петите. Всички, с изключение на младия офицер, който се мъчеше да се изправи. Беше се втренчил във Верин. Бялото на очите му казваше всичко. Пръст бе оцапала белия му плащ и лицето му, но той сякаш не забелязваше това.