— Само се опитах да оправя нещата.
— Да ги оправела! — изсумтя Верин. — Трябва да разбереш, че има моменти, когато се говори цялата истина, и други, в които трябва да си държиш езика. Най-малкият урок за учене от всички, но много важен, ако смяташ да живееш достатъчно дълго, за да понесеш шала на пълноправна сестра. Не ти ли хрумна, че приказките за Фалме може вече да са ни изпреварили?
— Че откъде да й хрумне? — попита Нинив. — Никой от онези, които срещнахме дотук, не беше чувал нещо повече от слухове, ако изобщо бе чувал нещо, а през последния месец надбягваше дори и мълвата.
— И смяташ, че целият свят пътува по същите пътища, по които и ние? — отвърна Верин. — Ние се движехме бавно. Мълвата лети по стотици пътища и пътечки. Винаги бъди готова за най-лошото, детето ми; така всичките ти изненади ще бъдат приятни.
Какво искаше да каже той за майка ми? — обади се изведнъж Елейн. — Сигурно лъжеше. Тя изобщо не би могла да се обърне срещу Тар Валон.
— Кралиците на Андор винаги са били приятелски настроени към Тар Валон, но на този свят всичко се променя. — Лицето на Верин отново беше спокойно, но в гласа й се долавяше напрегнатост. Тя се извърна на седлото да ги погледне. Трите млади жени, Хюрин, Мат на носилката. — Светът е странен и всички неща се променят. — Бяха се изкачили на билото на един хълм. Сега пред тях се виждаше село; жълтеникавите плочи на покривите се бяха скупчили около моста, водещ към Тар Валон. — Виж, сега наистина ще трябва да се пазите — каза Верин. — Истинската опасност едва сега започва.
Глава 11
Тар Валон
Селцето Дайрейн се беше проснало край река Еринин още от времената, когато Тар Валон бе заел острова й. Малките къщи и дюкяни на Дайрейн — всичките от червени и кафяви тухли, и застланите му с каменни плочи улици създаваха впечатление за устойчивост, но селото беше опожарявано по време на Тролокските войни, сривано, когато армиите на Артур Ястребовото крило бяха подложили Тар Валон на обсада, плячкосвано неведнъж по време на Стогодишната война и отново подпалвано през Айилската война, няма и преди двадесет години. Доста бурна история за едно малко село, но местоположението на Дайрейн в подножието на един от мостовете, водещ към Тар Валон, гарантираше, че винаги ще бъде възстановявано, колкото и пъти да го унищожаваха. Най-малкото поне докато съществуваше Тар Валон.
Отначало на Егвийн й се стори, че Дайрейн отново е в очакване на война. Каре копиеносци маршируваше по улиците, с редици настръхнали като конско чесало, следваха стрелци с плоски шлемове, с пълни колчани на бедрата и лъкове, преметнати през гърди. Ескадрон тежки конници с лица, скрити зад железата на шлемовете, отвори път на Верин и свитата й по знак на командира си, който вдигна ръката си, облечена в тежка желязна ръкавица. Всички носеха Белия пламък на Тар Валон като снежна сълза на гърдите си.
При все това хората в селището си вършеха работата безгрижно и тълпата из пазарището се разделяше пред войниците все едно, че маршируващите мъже бяха съвсем обичайна гледка. Няколко мъже и жени, понесли табли с плодове, крачеха край войниците и им предлагаха спаружени ябълки и круши, извадени от зимниците, но с изключение на тези неколцина повечето селяни изобщо не обръщаха внимание на войниците. Верин привидно също не им обърна внимание, а поведе Егвийн и останалите през селото към големия мост, чиято арка се простираше над повече от половин миля речно корито, като дантела, изплетена от камък.
В началото на моста се виждаха други войници, дузина копиеносци и шестима стрелци, които проверяваха всеки пожелал да премине. Техният офицер, оплешивяващ мъж, закачил шлема си на дръжката на дългия си меч, изглеждаше притеснен от опашката чакащи хора — пешаци, конници, волски коли и каруци, както и коли, теглени от самите им собственици. Опашката беше дълга само стотина крачки, но щом някой получеше разрешение да премине, отзад се нареждаше друг. Въпреки това офицерът старателно проверяваше всеки пореден човек, преди да го пусне към Тар Валон.
Той отвори уста да извика сърдито, като видя как Верин поведе групата си към челото на опашката, но след като се взря по-внимателно в лицето й, побърза да нахлузи шлема на главата си. Тези, които ги познаваха отблизо, нямаха нужда да виждат пръстена с Великата змия, за да различат една Айез Седай.
— Добро ви утро, Айез Седай — поздрави той с поклон, опрял десница на сърцето си. — Добро ви утро. Моля преминете, ако благоволите.
Верин дръпна юзди до него. Сред чакащите ред се надигна глух ропот, но никой не посмя да се жалва гласно.
— Неприятности от Белите плащове, пазачо?