— Когато Амирлин ви извика, сигурно вече ще сте усмирени.
— Я стига, Фаолайн — намеси се друга от Посветените — най-възрастната от трите. Шията й беше източена като върба, кожата и беше с бронзов загар и тя се движеше изящно. — Аз ще отведа теб — обърна се тя към Нинив. — Името ми е Теодрин и аз също съм дива. Ще те държа както нареди Шериам Седай, но няма да те хапя. Ела.
Нинив погледна Егвийн и Елейн с тревога, а после се остави Теодрин да я поведе.
— Диви — промърмори Фаолайн. От устата й това прозвуча като проклятие. После извърна очи към Егвийн.
Третата Посветена, симпатична жена с бузи като ябълчици, застана до Елейн. Устата й се бе извила нагоре в ъгълчетата, сякаш й се щеше да се усмихне, но строгият м поглед бе недвусмислен.
Егвийн отвърна на погледа на Фаолайн с цялото спокойствие, което можеше да си наложи, и както се надяваше, с част от самочувствието, присъщо на Елейн. „Червена Аджа — реши тя, — Тази определено ще избере Червените.“ Но й беше трудно да забрави собствените си грижи. „О, Светлина, какво ли ще ни направят сега?“ Имаше предвид Айез Седай и Кулата, а не тези три жени.
— Е, да тръгваме — сопна се Фаолайн. — Не стига, че цял ден ще вардя до вратата ти, ами и тук да стърча. Хайде.
С тежка въздишка Егвийн стисна ръката на Елейн и последва Фаолайн. „Светлина, дано да са започнали да Лекуват Мат.“
Глава 12
Амирлинския трон
Сюан Санче крачеше из кабинета си и от време на време спираше сините си очи, които бяха карали владетели да тръпнат, върху изкусно гравираната, изработена от абанос кутия, поставена върху дълга маса в средата на стаята. Надяваше се, че няма да й се наложи да използва някой от документите, прибрани в кутията. Бяха приготвени и подпечатани тайно, от собствената й ръка, за да отговорят на дузина възможни ситуации. Бе обкръжила кутията с „преграда“, тъй че ако нечия друга ръка се опиташе да я отвори, съдържанието й щеше мигом да се изпепели; много вероятно беше и самата кутия да лумне в пламъци.
— И да изгори крадливата ръка, чиято и да се окаже тя, така че нивга да не го забрави — измърмори Санче.
За стотен път, откакто й бяха казали, че Верин се е завърнала, намести шарфа на раменете си, без дори да съзнава какво върши. Висеше под кръста й, широк и нашарен с цветовете на седемте Аджа. Амирлинския трон принадлежеше на всички Аджа и същевременно на нито една от тях, независимо от коя беше издигната.
Стаята беше пищно украсена, защото от поколения се полагаше на жените, носещи шарфа-епитрахил. Високата камина и широкото й студено огнище бяха облицовани със златист кандорски мрамор, а подовите плочки с форма на диамант бяха от червен камък, донесен от Мъгливите планини. Стените бяха покрити с пана от твърдо като желязо дърво с бледи шарки, с врязани по тях фантастични зверове и птици с невероятна перушина — дърворезба, донесена от земите отвъд Айилската пустиня от Морския народ още преди раждането на Артур Ястребовото крило. Високите извити прозорци, сега разтворени, за да нахлуят вътре миризмите на прясна зеленина, гледаха към тераса, обърната към личната градина на Амирлин, в която тя напоследък рядко имаше време да се разхожда.
Цялото това великолепие беше в рязък контраст със скромната мебелировка, която Сюан Санче бе внесла в стаята. Единствената маса и солидният стол бяха без никаква украса, макар и добре излъскани от времето и пчелния восък. Такъв бе и единственият друг стол в стаята. Той беше поставен малко настрана, за да може лесно да бъде придърпай в случай, че тя поканеше посетителя да седне. Пред масата беше просната малка тайренска черга, изтъкана в прости шарки от синьо, кафяво и златно. Над камината висеше единствената картина в стаята, с тънки рибарски лодки сред тръстика. На няколко лавици имаше книги. Това бе всичко. Дори светилниците нямаше да изглеждат не на място в някоя проста селска къща.
Сюан Санче беше родена в Тийр и бе работила на рибарската лодка на баща си, също такава като лодките на картината, в една делта, наречена „Пръстите на Дракона“, още преди да си бе и помисляла, че ще се озове в Тар Валон. Дори след десетте години, откакто бе издигната на Трона, все още не беше навикнала на толкова лукс. Спалнята й беше обзаведена още по-просто.
„Десет години с шарфа — помисли си тя. — Близо двадесет, откакто реших да отплавам по тези опасни води. И ако сега се подхлъзна, ще съжаля, че не съм останала да тегля рибарските мрежи,“
Чу се звук и тя се извърна. Друга Айез Седай влязла в стаята, жена с бронзов загар и тъмна, късо подстригана коса.