— Говориш точно като Шериам. Никога не си приказвала така. Досега си отхвърляла всяко ограничение, което са ти налагали. Защо искаш да приемаш тези ограничения точно сега, когато може да ни се наложи да ги пренебрегнем, ако искаме да останем живи?
— Ами ако това доведе до изхвърлянето ни от Кулата? Усмирени или не, каква ще ни е ползата? — Гласът на Нинив се сниши, сякаш говореше на себе си. — Мога да се справя. Трябва, ако искам да остана тук достатъчно дълго, за да се изуча, и трябва да се уча, ако искам да… — Тя изведнъж се усети, че говори на глас. Изгледа остро Егвийн и гласът й стана рязък. — Остави ме да помисля. Моля те, замълчи малко и ме остави ла помисля.
Егвийн стисна език зад зъбите си, но вътре в нея закипяха неизречени въпроси. Какви особени причини имаше Нинив, за да иска да научи повече от това, на което Бялата кула можеше да я научи? Какво точно искаше да направи? Защо го пазеше в тайна от нея? „Тайни. Откакто дойдохме в Кулата, се научихме да пазим твърде много тайни. Амирлин също пази тайни от нас. Светлина небесни, какво смята да прави тя с Мат?“
Нинив я придружи през целия път до квартирите на новачките, без да поглежда към отделенията за Посветените. Галериите все още бяха празни и те не срещнаха никого, докато се изкачваха по спиралните рампи.
Когато стигнаха до стаята ни Елейн. Нинив спря, почука и веднага отвори и надникна вътре. После остави бялата врата да се затръшне и закрачи към следващата еталона Егвийн.
— Още я няма — каза тя. — Трябва да поговоря с вас двете. Егвийн я хвана за рамото и рязко я дръпна да спре.
— Какво…
Нещо дръпна косата й и ужили ухото й. Пред лицето й изфуча черно петно и се удари в стената, и в следващия миг Нинив я беше свалила на пода на галерията, зад перилото.
Проснала се с широко отворени очи, Егвийн се втренчи в онова, което лежеше върху каменната плоча, там, където беше паднала. Стрела от арбалет. Четири тъмни кичура от косата й се бяха оплели в четирите тежки шипа, предназначени да пробиват броня. Тя посегни с разтреперана ръка и докосна мъничката драскотина на ухото си, от която капеше кръв. „Ако не бях спряла… Ако не бях…“ Острието щеше да прониже главата й и може би да убие и Нинив.
— Кръв и пепел! — ахна тя. — Кръв и проклета пепел!
— Дръж си езика — предупреди я Нинив, макар в сърцето си да бе напълно съгласна с нея. Лежеше по очи и надничаше през белите каменни балюстради, обърнати към отсрещната страна на галерията. Очите на Егвийн доловиха сиянието около нея. Беше прегърнала сайдар.
Егвийн също посегна да улови Единствената сила, но припряността и попречи. Припряността и образите, които продължиха да се натрапват сред празнотата, образи как главата й се пръска като изгнила диня от стрелата, продължаваща пътя си към Нинив. Тя си пое дълбоко дъх и се опита отново, и този път розата се понесе сред самотата, отвори се за Верния извор и Силата я изпълни.
Изтъркули се по корем и надникна през перилата до Нинив.
— Виждаш ли нещо? Виждаш ли го? С мълния ще го пронижа! — Усети как онова в нея набъбва, притиска я да го освободи. — Мъж е, нали? — Не можеше да си представи как един мъж ще влезе в отделенията на новачките, но не беше възможно и да си представи жена, понесла арбалет из Кулата.
— Не знам. — Тиха ярост изпълваше гласа на Нинив. Нейният гняв беше най-опасен, когато му придадеше кротост. — Стори ми се, че видях… Да! Ето там! — Егвийн усети как Силата запулсира в другата жена и в следващия миг Нинив бързо се изправи и изтупа роклята си, сякаш нямаше за какво друго да се тревожи.
Егвийн я зяпна.
— Какво? Какво направи? Нинив?
— „От Петте сили — заговори Нинив с менторски тон, примесен с лека подигравка — Въздухът, наричан понякога Вятър, се смята от мнозина за най-незначителната. Това далеч не е вярно.“ — Тя се изсмя късо. — Казах ти, че има други начини да се защитим. Използвах Въздух, за да го задържа във въздуха. Ако е „той“: не можах да го видя много ясно. Един номер, който веднъж Амирлин ми показа, макар да се съмнявам, че е очаквала да разбера как става. Е, ти цял ден ли ще лежиш тук?
Егвийн се изправи и се забърза след нея около галерията. Скоро на завоя пред тях наистина се появи някакъв мъж, облечен в прости кафяви панталони и палто. Стоеше с извърнато лице, като замръзнал на пръстите на единия си крак, а другият висеше сгънат във въздуха, сякаш беше хванат в бяг. Мъжът, изглежда, се чувстваше така, все едно че бе нагазил в гъсто желе, въпреки че около него нямаше нищо освен втвърден въздух. Сега Егвийн също си спомни за фокуса на Амирлин, но не мислеше, че може да го възпроизведе. На Нинив й трябваше само да види нещо веднъж, за да го повтори. Когато изобщо успееше да прелее, разбира се.