Скосените й зелени очи ги изгледаха, сякаш току-що си беше спомнила за присъствието им.
— Вие двете, прибирайте се веднага. В твоята стая, струва ми се, Нинив. Като се има предвид онова, което вече ви очаква, ако се разчуе, че сте замесени и в това, макар и малко… Вървете.
Егвийн се поклони и дръпна Нинив за ръкава, но Нинив каза:
— Вие защо се появихте тук, Шериам Седай?
Шериам се сепна, но мигом се навъси. Стиснала ръце на бедрата, тя изгледа Нинив с цялата властност на длъжността си.
— Нима Наставничката на новачките трябва да има някакво извинение, за да дойде в отделенията на новачките, Посветена? — попита тя тихо. — Да не би Посветените напоследък да разпитват Айез Седай? Амирлин е решила да направи нещо от вас, но независимо дали ще го постигне, или не, смятам най-малкото да ви науча на обноски. А сега, вървете си, преди да съм ви завлякла в кабинета си за още наказания освен онези, за които Амирлинския трон вече се е разпоредила.
На Егвийн внезапно й хрумна нещо.
— Простете ми, Шериам Седай — изрече тя бързо, — но трябва да прескоча да си взема наметалото. Студено ми е. — И се затича по галерията, преди Айез Седай да е успяла да й отвърне.
Ако Шериам намереше стрелата от арбалет пред вратата на стаята й, щяха да възникнат твърде много въпроси. Нямаше да могат повече да си дават вид, че само са намерили човека, че той няма никаква връзка с тях. Но когато стигна до стаята си, стрелата пред вратата беше изчезнала. Беше останало само откъртеното парче от камъка в стената.
Кожата на Егвийн настръхна. „Как е могъл някой да я вземе, без някоя от нас да го види… Друг Сив?“ Обгърна сайдар, без да се сети, и само сладкият прилив на Силата й подсказа какво е направила. Въпреки това следващото й действие беше едно от най-трудните в целия й живот — да отвори вратата и да влезе и влезе в стаята си, Вътре нямаше никого. Въпреки това тя дръпна рязко бялото си наметало от закачалката и побягна навън, и не освободи сайдар, докато не измина половината разстояние до другите две жени.
Нещо бе станало между двете, докато нея я нямаше. Нинив се стараеше да си придаде кротост, но изглеждаше все едно, че има киселини в стомаха. Шериам беше стиснала юмруци до бедрата си и пристъпваше раздразнено на място, а погледът, с който удостояваше Нинив, бе направо отровен.
— Простете, Шериам Седай — каза тя припряно и се поклони. — Това… намиране на труп… на Сив!… цялата се вледених. Може ли вече да си тръгнем?
Шериам кимна сдържано. Нинив едва и се поклони. Егвийн н сграбчи под мишница и я помъкна по галерията.
— Нови неприятности ли искаш да ни навлечеш? — скара й се тя, когато се озоваха две нива по-долу, достатъчно далеч, та Шериам да не може да ги подслуша. — Какво още й каза, та я предизвика толкова? Още въпроси си й задала, нали? Надявам се поне, че си разбрала нещо, което си е заслужавало да я ядосаш толкова.
— Тя не би казала нищо — промърмори Нинив. — Трябва да задаваме въпроси, ако искаме да свършим работа, Егвийн. Трябва ла рискуваме малко, иначе нищо няма да разберем.
Егвийн въздъхна.
— Добре, но бъди малко по-предпазлива. — Нинив обаче нямаше вид на жена, която смята да си улесни живота или да избягва рискове. Егвийн отново въздъхна. — Стрелата от арбалета я нямаше, Нинив. Изглежда, някой друг Сив я е прибрал.
— Значи ти за това… Светлина! — изръмжа Нинив и рязко дръпна плитката си.
След известно време Егвийн попита:
— Какво беше това, дето тя направи, за да покрие… тялото? — Не искаше да мисли за него като за Сив: това само и напомняше, че наоколо има поне още един. В момента не й се искаше да мисли за нищо.
— Въздух — отвърна Нинив. — Използва Въздуха. Хубав фокус и ми се струва, че се досещам как можем да го използваме.
Използването на Единствената сила се делеше на Пет сили: Земя, Въздух, Огън, Вода и Дух. Различни Таланти предполагаха различни комбинации на Петте сили.
— Не разбирам някои от комбинациите на Петте сили. Да вземем Лечителството. Разбирам защо е нужен Дух, и може би Въздух, но защо и Вода?
Нинив се извърна.
— Какво ми дърдориш? Да не би да забрави каква ни е грижата сега? — Тя се огледа. Бяха стигнали отделенията на Посветените, куп галерии под квартирите на новачките, обкръжаващи градина, а не вътрешен двор. По тях не се мяркаше никой, освен рядко по някоя Посветена, забързана по едно от другите нива, но тя въпреки това сниши глас. — Да не би да забрави за Черната Аджа?
— Мъча се да го забравя — отвърна й яростно Егвийн. — За мъничко поне. Мъча се да забравя, че оставихме зад себе си мъртвец. Мъча се ла забравя, че той едва не ме уби и че си има съдружник, който отново може да се опита да го направи. — Тя докосна ухото си. Капката кръв беше изсъхнала, но драскотината още я болеше. — Късмет имахме, че вече не сме мъртви и двете.