Вратата се отвори.
Глава 20
Посещения
Жената, която влезе, цялата в бяла коприна и сребро, затвори вратата след себе си и се облегна на нея, след което го изгледа с най-черните очи, които Мат беше виждал. Беше толкова красива, че той почти забрави да диша — с коса черна като нощта, стегната с изящно изтъкана сребърна панделка, и с толкова грациозна стойка, както би изглеждала някоя друга жена по време на танц. Почти му се стори, че я познава отнякъде, но веднага отхвърли тази нелепа мисъл. Никой мъж не би могъл да забрави такава жена.
— Сигурно можеш да минеш за привлекателен, ако позагладиш косъма — каза тя, — но засега може би ще е по-добре да си облечеш нещо.
За миг Мат остана зяпнал в нея, но изведнъж съобрази, че е гол. С изчервено лице, той отстъпи плахо към леглото, дръпна одеялото и се загърна с него като с наметало, след което по-скоро падна, отколкото седна на дюшека.
— Съжалявам за… тоест аз… аз не очаквах… аз… аз… — Пое си дълбоко дъх. — Извинявам се, че ме заварихте така.
Още усещаше топлината по бузите си. За миг съжали, че Ранд или онова там, в което се беше превърнал, или дори Перин не са тук, за да го посъветват, Те като че ли винаги се оправяха добре с жените. Дори момичета, които знаеха, че Ранд почти се е врекъл на Егвийн, често се заглеждаха в него и изглежда, смятаха мудността на Перин за симпатична и привлекателна черта. А той самият, колкото и да се стараеше пред момичетата, все се оказваше в глупаво положение. Също както сега.
— Нямаше да те срещна по този начин, Мат, но се озовах тук в… Бялата кула — тя се усмихна, сякаш това име я развесели — по друга причина и поисках да те видя целия. — Лицето на Мат отново се изчерви и той още по-здраво се загърна в одеялото, но тя като че ли не беше го казала, за да го под разни. По-грациозна и от лебед, жената се понесе към масата. — Ти си гладен. Но това можеше да се очаква заради начина, по който го правят. Гледай да ядеш всичко, което ти дават. Ще се изненадаш колко бързо ще си възвърнеш теглото и силата.
— Извинете — отвърна той колебливо, — но да не би да се познаваме? Моля да не се обиждате, но ми се струва, че ви… познавам отнякъде. — Погледът и го накара да се помръдне притеснено. Жена като нея не можеше да допусне, че някой ще я забрави.
— Може би си ме виждал — рече тя накрая. — Някъде. Наричай ме Селийн. — Главата й леко се килна, сякаш очакваше да си спомни името и.
То се впи някъде б краищата на паметта му. Стори му се, че го е чувал някъде, но не можеше да си спомни нито кога, нито къде.
— Ти Айез Седай ли си, Селийн?
— Не. — Гласът й беше тих, но изненадващо отчетлив.
Едва сега можа да я огледа и да забележи в нея други неща освен невероятната й красота. Беше висока почти колкото него, стройна и както можеше да предположи от движенията й, силна. Възрастта и не можеше да определи — може би година-две по-голяма от него, а вероятно и десет — но бузите й бяха гладки. Огърлицата м от гладки бели камъчета и сребърна плетеница подхождаше на широкия й пояс, но не носеше пръстена с Великата змия. Липсата му не трябваше да го изненадва — никоя Айез Седай не би отрекла така категорично, че не е — и въпреки това го изненада. Около нея витаеше нещо… самоувереност, сигурност в своята сила, достойнство на кралица и дори повече — което той можеше да свърже само с Айез Седай.
— Да не би случайно да си новачка? — Беше чувал, че новачките носят бяло, въпреки че му бе трудно да повярва, че е такава. „Пред нея Елейн би изглеждала като мъниче.“ Елейн, Друго име, което изплува в главата му.
— Едва ли — отвърна Селийн с иронична извивка на устните. — Да речем засега, че съм просто някоя, чиито интереси съвпадат с твоите. Тези… Айез Седай са решили да те използват, но на теб това, струва ми се, всъщност ще ти хареса. И си готов да го приемеш. Не с необходимо да бъдеш убеждаван да търсиш славата.
— Да ме използват ли? — Спомни си, че беше мислил за нещо такова, но по отношение на Ранд. Че Айез Седай се канят да използват Ранд, а не него. „Каква полза биха имали от мен, проклети да са! Светлина могъща, за какво толкова мога да съм им нужен!“
— Какво искаш да кажеш? Аз не ги интересувам. Не мога да бъда полезен на никого освен на самия себе си. Каква слава?
— Знаех си, че това ще те привлече. Повече от всеки друг. Така му се усмихна, че главата му се завъртя. Той прокара длан през косата си. Одеялото му се изплъзна и той припряно го хвана, преди съвсем да падне.
— Слушай, аз наистина не ги интересувам. — „Ами след като съм огласил Рога?“ — Аз съм прост селянин. — „Може би си мислят, че съм обвързан с Ранд по някакъв начин. Не. Верин каза…“ Не беше сигурен какво бе казала Верин, нито пък Моарейн, но му се струваше, че повечето Айез Седай изобщо не знаят нищо за Ранд. Много му се искаше да си остане така, поне докато не се махне надалеч. — Аз съм най-обикновен селянин. Исках само да видя света и да се върна в бащината ферма. — „Но какво искаше да каже тя с тази слава?“