— Мислиш? Не съм дошла току-така при теб, да ти говоря всичко това заради някакво „мисля“, Матрим Каутон. — Тя протегна нежната си ръка.
Ръката й беше празна и тя стоеше на половината разстояние до вратата, но той се наклони назад, по-далече от ръката и, сякаш се бе изправила над него с кама в дланта. Не разбра защо, освен дето в очите й прочете заплаха и беше сигурен, че заплахата е неподправена. Кожата му настръхна и болката в главата му се върна.
Изведнъж тръпките изчезнаха и болката също, а главата на Селийн се бе извърнала рязко към вратата, като че ли се вслушваше в нещо отвъд стените. На лицето й се появи бръчица на безпокойство н тя смъкна ръката си. Бръчицата изчезна.
— Пак ще си поговорим, Мат. Имам много неща да ти казвам. Не забравяй избора си. Не забравяй, че има много ръце, готови да те убият. Аз единствена ще ти гарантирам живота и всичко онова, което желаеш, ако правиш това, което ти казвам. — Тя се шмугна през вратата също така безшумно и грациозно, както се бе появила.
Мат въздъхна дълбоко. На лицето му беше избила лот. „Коя, в името на Светлината, е тя?“ Мраколюбка, вероятно. Само дето говореше със същото презрение за Баал-замон, с каквото и за Айез Седай. Докато Мраколюбците говореха за Баал-замон така, както другите биха говорили за Създателя. А и не беше го помолила да скрие посещението й от Айез Седай.
„Как ли не — помисли си той кисело. — Моля за извинение. Айез Седай, но тази жена взе, че ми дойде на гости. Не беше Айез Седай, но ми се струва, че започна да използва Единствената сила върху мен, и освен това твърди, че не е Мраколюбка, но пък ми каза, че вие искате да ме използвате и че Черната Аджа е в Кулата. А освен това ми каза, че съм важен. Не разбрах защо. Нали нямате нищо против, ако сега си тръгна?“
Да вземе просто да си замине на часа му се стори много неподходяща идея. Той се измъкна тромаво от леглото и отиде до гардероба. Ботушите му бяха вътре на пода, а наметалото му висеше на една от закачалките, под колана му, с кесията и сгъваемия джобен нож. Беше прост селски нож, с широко острие, но можеше да свърши също толкова добра работа, колкото и някоя изкусно изработена кама, Останалите му дрехи — две груби вълнени палта, три чифта панталони, половин дузина ленени ризи и долни дрехи — бяха изчеткани или изпрани, както се полага, и прилежно сгънати върху рафтовете, заемащи едната половина на гардероба. Напипа кесията, увиснала на колана, но установи, че е празна. Съдържанието й беше посипано върху един от рафтовете заедно с всичко, което бяха намерили но джобовете му.
Тон избута настрана едно гладко шарено камъче, което му бе харесало заради цветовете, бръснача си и джобния си нож с кестена дръжка и опипа няколкото намотки резервна тетива, която си носеше. Огледа и останалото.
— Два сребърника и шепа медни монети — измърмори Мат. — С толкова пари далече няма да стигнеш. — Някога това щеше да му се стори цяло състояние, но това беше отдавна, преди да тръгне от Емондово поле.
Спря се и огледа отново рафта. „Но къде са те?“ Побоя се да не би Айез Седай да ся ги изхвърлили, както би направила майка му, ако ги намереше. „Къде?…“ Усети прилив на облекчение. Чак в дъното, зад кутийката му с прахан и едно кълбо връв за примки, се криеха двете му кожени чашки за зарове.
Когато ги измъкна, те издрънчаха, но той въпреки това отвори здраво прилепващите им капаци. Всичко си беше на мястото. Пет зара с гравирани на тях символи за „корони“ и пет с точици. Заровете с точици щяха да свършат работа за много игри, но повечето хора, изглежда, предпочитаха да играят на корони. С тях двете му сребърни монети щяха да са достатъчни, за да го отведат далече от Тар Валон. „Далече й от Айез Седай, и от Селийн.“
На вратата се чу грубо почукване и тя незабавно се отвори. Той се извърна рязко. Влязоха Амирлинския трон и Пазителката на Хрониките. Щеше да ги познае дори без широкия, със седем цветни ивици шарф на Амирлин, и с по-малкия син шарф на Пазителката. Беше ги виждал само веднъж, много далече от Тар Валон, но не можеше да забрави двете най-могъщи Айез Седай.
Веждите на Амирлин се повдигнаха, като го видя до гардероба, наметнат с одеялото и стиснал в едната си ръка кесията, а в другата — чашите със зарове.
— Не мисля, че за известно време тези неща ще са ти необходими, синко — каза тя сухо. — Остави ги на мястото им и се върни в леглото си, преди да си паднал на пода.
Той се поколеба, гърбът му се вкочани и точно в този момент коленете му решиха да се разтреперят, а двете Айез Седай се взираха в него и тъмните, както и сините очи, изглежда, разчитаха бунтовните му мисли. Направи каквото му казаха, придържайки одеялото около себе си с две ръце.